— Ще направя закуска — обади се момичето и започна да шета от другата страна на огъня.
— Другата новина тази сутрин не е по-весела — поклати глава Мендарк, щом сложиха на коленете си металните паници с овесена каша и мед.
Осейон мълчеше. Стискаше непохватно лъжицата с палец и показалец, начесто се заглеждаше в пролуката между пръстите си. Понякога потръпваше, а щом се нахрани, взе чашата с горещ чард и легна под навеса.
Мендарк остана в компанията на Лилис. Взря се в това кльощаво бездомниче със сребриста коса и умни очи. Искаше му се да си поприказва. Тя вдигна глава, срещна погледа му и се извърна. Изобщо нямаше желание да се навърта около него. Мендарк беше всемогъщ, а тя — нищожество.
— Лоша новина — пак подхвана Мендарк и се прокашля. — Какво да правим сега?
Не очакваше отговор, просто се нуждаеше от слушател, за да умува на глас.
Но Лилис изпъна три пръста.
— Първо — крием златото. Второ — местим бивака. Трето — бдим да не се върнат. Четвърто… — изпъна и четвърти пръст, но се поколеба унило. — Може да идат в града и да ни издадат на врага. Може Талия да е попаднала в клопка. Може да дойдат кораби.
Той се изненада от разсъжденията й, макар и да не им помагаха с нищо.
— Каквото и да стане, ние сме само трима, и то безпомощни окаяници.
— Та ти си чародей! — напомни Лилис по-дръзко. Преди месец не би посмяла и да го погледне. — Аз пък мога да водя и да се крия, а… — Запъна се. — Той е грамаден и силен — посочи към навеса. — Не сме безпомощни.
Мендарк се вгледа проницателно в нея.
— Продължавай. Още какво умееш, но не искаш да си признаеш?
— Нищо. — Бяха се опитали да я приобщят към джебчийската сган, но макар и чевръста, Лилис не склони. — Татко ме научи, че е лошо да крадеш.
— Обикновено е така, но не и когато те заплашва гладна смърт. Пък и няма нищо лошо да откраднеш от врага си.
Тя премълча. Нямаше желание да говори с него, боеше се да не я оплете хитро с думите си. Но цял живот бе свикнала да се подчинява, затова зяпаше в краката си и го слушаше. Предпочиташе да слезе до вира между скалите, да се изкъпе и да изпере дрехите, които носеше от няколко дни. И все й се привиждаше черният димящ пръст върху дънера, не можеше да забрави страданието изписано по лицето на Осейон, който се държеше толкова мило с нея…
Усети че е минало немалко време.
— Трябва да се измия.
Мендарк не каза нищо.
Взе си раницата и слезе боса по склона. Когато се върна, Осейон стоеше върху висока издатина и наблюдаваше морето. Двата сандъка бяха отворени, а Мендарк се провираше задъхан между дърветата с тежка кожена торба във всяка ръка. Отиде да му помогне.
— Няма нужда! — озъби се той. — Сам ще се оправя.
Лилис сви рамене. Златото си беше негово. Надникна в сандъците — единият вече бе празен, в другия оставаха три торби на дъното. Просна дрехите си на храст и пак седна до огъня.
Предишната вечер Талия чакаше в „Летящото бамунди“, но Пендер не се вясна. Тя не се обезпокои излишно. Засити се с голяма порция бамунди на скара, подправено със скъп пипер и сок от зелен лимон, изпи половин паница поносимо бяло вино и си отспа. Когато се събуди, не я болеше главата. Долу завари Пендер посърнал и с кръвясали очи от нощта, прекарана из кръчмите. Тъпчеше се изобилно на закуска.
— Говорих с посредника на Мендарк — каза му тя тихо. — Ще ме потърси, ако чуе за някоя лодка. Само че трябва да сме изключително предпазливи. Игър има много шпиони и един от корабите му се е отбил за малко вечерта на онзи ден.
— И аз чух. Но тук не го обичат, пък и си мисля, че нашето злато струва повече от неговите обещания или заплахи. Видях разни дървении, които може би са за продан, макар и прескъпо.
— Колко скъпо?
— За стотици тели!
— Я ми ги опиши.
— Първият е рибарско корабче, големичко, но пък твърде старо. Познавам капитана. Преди месец-два бъчва му смазала крака при товаренето. Вече не му е по силите да плава, а синът и дъщерите му не искат и да чуят за морето. Още преди войната търсел на кого да продаде кораба, обаче е алчен.
— Колко?
— Седемстотин. Прекалява за толкова похабено корито, дори в тези времена.
— А другият?
— Вторият е стар търговски съд като онзи, който имах преди, но е по-солиден. Вярно, бавничък е, затова пък здраво построен. Може да плава навсякъде, дори до Крандор.
Очите на Пендер блеснаха.
— Защо го продават?
— Убили собственика в Туркад, още щом започнала войната. Семейството е принудено да продава.
— Хм… Харесва ти, а?
— Да, но цената е огромна — деветстотин и петдесет.
Талия си потърка брадичката. Ганпорт не беше като Туркад, но Пендер въпреки това се мъчеше да одере кожата на Мендарк.
— Искат много пари, а са бавни. И двата не са каквото ни е нужно. Други няма ли?
— За останалите хич не ми се мисли.
Тя се отказа да го разпитва и прекара деня в странноприемницата, за да не се набива на очи. Излезе навън за малко, но си послужи с дребна илюзия — изглеждаше по-възрастна, ниска и грозновата.
Вечерта при нея дойде посредникът на Мендарк — висок жилав мъж с набола по бузите черна брада и космати ръце. Носеше дълга тъмнокафява роба, стегната на кръста с кожен колан.
— Намерих нещо, което ще ви свърши работа, ако се престрашите. — Говореше съвсем тихо, наведе се над масата и в устата му блесна златен зъб. — Кораб на контрабандисти, майсторски изработен, просторен и бърз. И цената си я бива, съвсем поносима е.
— А какво не е наред тогава?
— Превозвали са с него незаконно разни… масла и билки. Забранени неща. Капитанът и екипажът бяха екзекутирани, собственикът — изгонен от гилдията, а началникът на митницата конфискува кораба. Името на този съд е в черните списъци на пристанищата навсякъде в Мелдорин, че и в по-далечни места. На времето направо са щели да го изгорят.
— Да чудесно ни подхожда.
— Ще си имате неприятности навсякъде. Ще ви бавят, ще увъртат, ще ви разпитват до полуда.
— Само да ни пренесе до Зайл, другото не ме интересува. Кой го продава?
— Началничката на пристанището от името на митницата.
— Значи ще напишат нови документи на кораба, за да си имаме по-малко неприятности. Кога мога да го огледам?
— Сутринта. Иди в канцеларията на пристанището.
Когато Пендер се върна и чу новината, никак не се зарадва.
— „Черният опал“! Всичко знам за него. Недей!
— Не е ли каквото ни трябва?
— Разправят, че е великолепен кораб, но не си струва, защото ще загазим.
— Ще го огледам в седем сутринта.
— Потърси си и капитан, и екипаж — нелюбезно отсече Пендер.
— Просто ела с мен да го видиш.
— И да промениш името, няма да се отървеш от лошата му слава. Във всяко пристанище, където спрете, ще ви тормозят, ще ви претърсват, ще ви бавят, дори може да ви затворят за седмица-две в тъмницата, ей
