— Той знае какво прави, не се притеснявай.
— А, притеснявам се. Къде се дяна лодката?
— Подмина, сега е зад онази скала.
— А… Какво е това?
— Къде?
— Ей там, при далечния нос!
— Зорки очи имаш, момиче. Май някой се промъква подире им. Пендер или още врагове? Доста е малка… Пендер би избрал по-голяма лодка. Още две-три минути и изобщо нямаше да ги забележим. Ти гледай, аз ще ида да поприказвам с нашия стар магьосник.
Лилис се взираше до болка, а вечерният мрак се сгъстяваше. Налапа оставения сандвич и пак го захапа здраво. Месото вътре беше още топло. Ах, в какво удоволствие се превърна храната!… Изяде всичко до трошица. Вече беше тъмно, а Осейон не се върна. Какво ли кроеше Мендарк? Колко жалко, че Талия не беше тук.
Талия тепърва имаше да върви часове наред към бивака. Пътеката беше коварна, тук-там малки свлачища я бяха отнесли или затрупали с мокра пръст и камъни. Нямаше дъска над потока, придошлата рекичка я бе отнесла. Талия се покатери по склона и накрая откри заклещен между двата бряга дънер, обрасъл с мъх. Изкачването, рискованото преминаване и пързалянето надолу по другия бряг и отнеха към два часа. Най-сетне се върна на пътеката. Идеше й да тича лудешки, защото притъмняваше, но не си позволи тази глупост. Продължи с бързи крачки. Чувстваше, че няма никаква власт над събитията.
Измъчи се по последния кален склон и раната отпреди две седмици й вадеше душата. Добра се много по-бавно, отколкото очакваше, джапаше през същински мочурища — в сухите падини от предишния ден се натъкваше на опасни бързеи. И щом стъпи на превала, зърна пламъци далеч долу, до брега. Май гореше лодка. Дано не е Пендер… Нищо не пречеше вече да е доплавал. Вятърът донесе до ушите й викове, после всичко стихна.
Изкуцука по склона, смъкна се в улея, който се спускаше към заливчето, и закрачи тежко нагоре към следващото било. Не й оставаха много сили.
Провираше се опипом през храсталаците между шистените издатини, стърчащи като побити камъни. Крясъците започнаха отново, засилиха се и секнаха.
Най-после се довлече до бивака. Огънят си гореше, навесите бяха непокътнати. Само че не завари никого. Обиколи предпазливо поляната и накрая пристъпи на нея. Не бе останало нищо ценно. Сандъците ги нямаше. Спъна се в дънер, но след миг осъзна, че е труп. Обърна го по гръб — безименния ням моряк.
Имаше нещо захвърлено до огъня… Раницата на Лилис! По земята се въргаляха нейните дрехи, сапунът, гребенът и други вещи. А момичето за нищо на света не би ги зарязало. Талия прибра всичко и нарами раницата до своята. Опитваше се да проумее какво може да се е случило. И още по-настръхнала се прокрадна към водата.
И денят на Пендер бе изпълнен с вбесяващи неприятности. На всяка крачка му губеха времето, не докарваха навреме припасите или носеха съвсем други неща, или пък изобщо не изпълняваха поръчката. Търговците и корабостроителите в Ганпорт бяха нацупени, инатливи грубияни, свикнали да вършат всичко мудно, без да ги пришпорва някакъв си дебел натрапник от Туркад. Неведнъж му го казваха в лицето. И полека се изясняваше, че проблемите му до голяма степен се дължат на „Хлапето“, макар че никой не споменаваше това направо.
Два пъти разяреният Пендер отменяше поръчката и отиваше при друг търговец, само за да се убеди, че е още по-несговорчив. Затова по средата на следобеда разполагаше само с прясната храна, зеленчуците и две бъчви вода. Другите бъчви върна, защото воняха. Не му доставиха сухите трайни продукти, от резервните платна, въжета и рейки нямаше и помен, нито пък от топовете здрав плат и буретата с катран… Би могъл да продължи до полуда този разочароваш списък. Не получи и безбройните инструменти, от които се нуждаеше за поддръжката и ремонта на кораба. Нямаше надежда да се подготви нито този ден, нито следващия.
С подобни затруднения се сблъска и при подбора на моряците, защото в открито море „Хлапето“ трябваше да има екипаж от шестима. Накрая едва събра четирима, сред тях и почтен човек по прякор Ръждивия, с когото бе плавал преди години. Този мъж на четирийсетина лета имаше кожа, опърлена от слънцето до цвета на тухла. Плешивото му теме, също загоряло, бе заобиколено с нелеп венец от къдрава руса коса. Малко фъфлеше с дебелите си бърни и не беше лесно да разбереш какво казва.
Препоръчаха му други двама, за четвъртия не знаеше нищо. Пендер имаше още две имена, само че не можеше да издири хората.
По-късно отскочи до странноприемницата да хапне набързо и намери бележката от Талия. Натъпка остатъка от рибата в устата си, сложи недоядения комат в джоба и затича тромаво към кораба. Ръждивия викаше и ръкомахаше на пристана. Пред него мъж и жена с еднакво провиснали бузи и тлъсти задници стояха до каруца, натоварена със сгънати платна. Едно беше проснато направо на кея.
— Погледнете го тоя боклук! — нададе вопъл плешивият и плю върху платното. — Всички до един сте лъжци, мошеници и обирджии!
Платното беше вехто, силно протрито на места, а и видимо гризано от някакви буболечки.
Жената вдигна ръце помирително.
— Глупакът е сложил старо вместо ново. Ще го върна, но останалите са каквито трябва.
Пендер се покатери на каруцата и разгъна следващото платно. Не беше в по-добро състояние от първото.
— Не стават за нищо. Вземете си ги.
— Цял ден работихме за тебе — оплака се мъжът.
—
Махна с ръка на Ръждивия и двамата се качиха на борда.
Вятърът се засилваше през целия ден и началничката на пристанището го посъветва да не рискува, но Пендер заповяда да вдигнат котва и да отплават. Минаването край плитчините беше трудно, но не и опасно с такъв кораб. Още преди да изгрее луната, излязоха в открито море и се насочиха на юг. Вятърът стихна донякъде, но и повеите му, и теченията пречеха. По неволя се движеха на зиг-заг, а това си беше истинско изпитание при недостига на моряци. През първия час изминаха по-малко от една левга.
Все още бяха далеч от целта, когато Ръждивия се провикна:
— Погледнете натам!
Нещо гореше на брега с пламъци, високи колкото дърветата.
— Какво ли ги е сполетяло? — изръмжа Пендер. — Не ми харесва тая работа.
Внимателно огледа местността — да, точно тук трябваше да е бивакът.
Ръждивия сгуши глава между раменете си.
— Не е ли по-добре да се върнем?
Пендер не беше смелчага, но се смяташе за честен човек.
— Обещах на Талия, че ще бъда тук, и няма да се отметна.
Той се справи с неблагоприятните течения и вятъра, подмина носа и бавно насочи кораба обратно към него. Тъкмо го заобикаляше, и луната пак се показа между облаците. До брега още мъждукаше жарава. Никой не подаваше сигнал, а сега и той не смееше да го направи. Какво ли се мътеше тук?
Реши да подмине наблизо, сякаш „Хлапето“ е поредният съд, който няма нищо общо с тази случка.
— Още няма сигнал! — сумтеше Пендер. — Какво става?! Горката малка Лилис…
— Какво ще правиш? — попита Ръждивия.
— Нищо, освен да сме в готовност, но ще чакаме по-навътре. Безсилни сме, ако ни налетят цял отряд въоръжени мъже.
В бивака минутите се точеха напрегнато една след друга. Свряна върху издатината, Лилис се взираше в мрака и вече мръзнеше въпреки новите си дрехи. Чакаше сигнала на Пендер, но нищо не просветваше. Накрая Осейон я смени. Момичето се страхуваше от дебнещи в тъмата врагове и седна до огъня, стиснала
