Кулата върху разлома

привлича внимание. Появи се на кея по тъмно. Собственикът на лодката разпери ръце с дланите на горе.

— Късно е вече. Плитчините тук са много опасни. Не смея да минавам покрай тях през нощта.

— Сделката се отменя! — избълва тя бясно.

А бандата на Черт може би вече плаваше покрай брега…

Върна се в странноприемницата, но не завари Пендер. Какво да прави? Мендарк в никакъв случай не беше безпомощен, но ако цяла шайка отрепки го нападнеше изневиделица, някой сполучлив удар можеше да му види сметката като на всеки друг. Немислимо беше да се добере до бивака преди утрото, ако ще да ходи неспирно.

Най-сетне влезе и Пендер. Тя му предаде документите на кораба и обясни останалото.

— Е, Черт си е мърляч. Не ми се вярва да е успял да ги подкара натам още днес.

— Но сутринта…

— Ами да почакаме дотогава, нали така! Може пък времето да се обърне и да ги спре. Тук често се случва.

През нощта се разрази буря със свирепи ветрове и проливен дъжд. Талия беше на пристанището още със зората, но там никой не се мяркаше, а морето си бушуваше както преди. Тъкмо понечи да се обърне и с ъгълчето на окото долови предпазливо движение в другия край на кея. Нахлупи качулката и тръгна безгрижно натам. След петдесетина крачки се скри от дъжда до рибарска лодка, изтеглена на сушата за поправка. По остърганата част от корпуса нямаше миди.

А човекът, когото реши да наблюдава, също се свираше между две лодки и се взираше в трета малко по-нататък. Неколцина мъже я подготвяха за отплаване. Пред очите й платното се издигна на тласъци и малкият съд се отдалечи тромаво от пристана.

Лодката пак кривна към брега, плъзна се недалеч от нея. Космат звероподобен мъжага се развика и зашлеви кормчията. Лодката свърна рязко навътре в морето. Талия зърна съвсем ясно Черт, който опъваше някакво въже. След малко шайката се скри в мъглата и дъжда.

Съгледвачът мина покрай Талия, но тя не успя да разгледа лицето му. Проследи го обаче как се качва на един от няколкото кораба под флага на Игър, акостирали в редица. Съвсем скоро жена скочи на кея и се втурна към най-близката странноприемница.

И Талия препусна, в този дъжд нямаше кой да се зазяпва в нея. Когато нахълта в своята странноприемница, раната в бедрото й смъдеше. Никой не знаеше къде е Пендер, затова му остави бележка и, обзета от силен страх, закрачи по калните пътеки към бивака с цялата бързина, на която беше способна.

19. Огън по водата

Мендарк беше уверен, че лодката ще дойде да ги вземе предишната нощ, и като не я дочакаха, започна да се изнервя. А няколко пъти зърнаха навътре в морето кораби на „черните юмруци“.

— Заловили са ги — мърмореше той.

— Дай им още един ден — изсумтя Осейон, необичайно затворен в себе си.

Често вадеше осакатената ръка от джоба си и се вторачваше в празнината на мястото на пръста. След това нещастие като че не разчиташе на силата си.

— Нима властта на Игър се е разпростряла чак дотук толкова скоро? — измъчваше се Мендарк.

— Че каква власт е нужна, за да я халоса някой с торбичка пясък в тъмна уличка? — мрачно напомни Осейон. — Няма смисъл да се заседяваме тук.

Той обаче не помръдна от дънера — огромен, потънал в меланхолия силует, откроен от подскачащите пламъци.

Лилис бе смаяна, че двамата се обезсърчиха толкова скоро. Нейният живот открай време се състоеше от подобни премеждия. Не бе загубила нито империя, нито дори град, затова пък новите й приятели се откъснаха от нея и не се завръщаха.

— Аз ще наблюдавам — каза на мъжете, провесили носове.

Загърна се в пазещото от дъжд наметало, защото ръмеше, взе чаша горещ чард и парче сирене и се спусна по билото към висока скална издатина. Покатери се по острите ръбове и се настани в цепнатина на върха. Оттук виждаше и склона, и подножието, а и почти цялата морска шир.

Седя на камъните няколко часа, заглеждаше се в отраженията, в гънките по водната повърхност, надиплени от вятъра, и корабите в морето. Един я разтревожи, когато доближи, но екипажът само изтегли пълни кошове с раци и прибра улова. После корабчето се отправи на север и се скри от погледа й. Лилис гризкаше по малко от сиренето. Влажното ветровито време не й пречеше с тези здрави дрехи и ботуши. Още не можеше да осъзнае чудото.

Горчивият чард в чашата изстина. И без това не обичаше тази отвара. Изля я и позяпа струята, стекла се по скалата.

Отоците по тялото й от побоя бяха изчезнали, само рамото я наболяваше понякога.

Зад нея слънцето залязваше, скрито наполовина в облаците. Изведнъж застудя. Искаше й се да седне до огъня, обаче реши, че е по-добре да остане на пост още малко. Минаваха още кораби, последните лъчи позлатяваха платната им, но вече притъмняваше.

Под нея се появи неясна фигура.

— Лилис, детенце, къде си?

Осейон държеше нещо.

— Тук — горе!

Той отметна глава стреснат и се усмихна, щом видя светлорусата й коса на фона на камъните.

— Донесох ти да хапнеш, трябва да понапълнееш.

Тя се смъкна при него. Ръката без един пръст стискаше грамаден сандвич — филии колкото ходилата на едрия войник, запържени в мас, а между тях затоплено пушено месо, лук и сирене. Осейон се облегна на издатината. Лилис седна до него, скръстила крака върху наметалото.

— Какви вкиснати старци трябва да търпиш… — подсмихна се той.

Момичето отхапа от сандвича, не знаеше какво да каже.

— Ти какво ще правиш, когато отидем в Зайл? — зачуди се на глас Осейон.

— Де да знам. Ами ти какво ще правиш там?

— Ще се мотая и ще чакам те да се наприказват, а после сигурно ще тръгнем нанякъде, тъй си мисля. Аз съм войник и май за нищо друго не ме бива…

Той млъкна. Откъм Ганпорт се появи лодка, насочила се бавно към брега под тях.

— Какво търсят тук? — прошепна момичето.

— Като гледам, търсят нас. В сумрака тези скали покрай водата си приличат.

— Не може ли да е Талия?

— Не ми се вярва. Старият Пендер щеше тутакси да познае мястото. Или са „черните юмруци“, или онзи негодник Черт. Я изтичай да предупредиш Мендарк.

Тя налапа огромен залък и се изправи със скок.

— Не припирай толкова. Ако налучкат къде сме, поне половин час ще се мъкнат нагоре. Аз няма да ги изпусна от поглед.

Лилис обаче се втурна по пътеката. В бивака Мендарк се занимаваше незнайно защо с единия сандък.

— Идват! — изфъфли момичето с пълна уста.

— Какво?

— Осейон каза, че са врагове.

— Слязоха ли на брега?

— Не, още ни търсят.

Мендарк си довърши работата, отби се под навеса и пак седна при огъня, наглед напълно невъзмутим. Лилис препусна обратно към издатината.

— Какво ти каза? — попита Осейон, взрян в морето.

— Ами нищо, седна да се грее.