Завиха към трудно различимия бряг, до който имаше стотина разтега. Скалист рид завършваше със стръмна издатина в морето.
— Не бе, глупаци, изгребвайте до края! — скара се той на пътниците, които награбиха багажа си. — Каква полза от тези боклуци, ако потънете заедно с тях?
Изхвърляха до изнемога водата, Осейон запуши с огромното си ходило най-голямата цепнатина, брегът полека се очертаваше пред очите им, мушнаха се мудно покрай късия нос в улея между два високи камъка и усетиха как килът остърга чакъла на дъното.
— Изнасяйте си нещата, по-скоро! — кресна Пендер, който се мъчеше да задържи лодката с опряно в камъните весло.
Тук беше сравнително закътано, но заради прибоя при скалите морето теглеше силно малкия съд навътре. Черт изскочи, хвана въжето на носа и заби пети в брега. Другите се наредиха върху хлъзгавия чакъл и пренесоха багажа на сушата. Скоро в лодката останаха само двата тежки сандъка.
— Как ще ги носите до Ганпорт? — усъмни се Пендер.
— А как ще се сдобием с лодка, ако не платим за нея цяло състояние? — сопна се Мендарк. — Ще ги вземем.
Някак затътриха и сандъците въпреки острите като бръснач миди по скалите, наместиха ги в подножието на рида. А Пендер грабна брадва и с няколко удара събори мачтата.
— Хайде сега бутнете! — нареди той и всички се напънаха.
Лодката бе заседнала, но следващата вълна я повдигна и бавно я изтегли с отдръпването си. Скоро дървената фигура на носа се скри под водата.
— Толкоз й било писано на „Танцуващата гъска“ — тъжно рече Пендер. — Имах я само три дни.
Пак заваля.
— Да си намерим по-свястно място за нощувка — избоботи Осейон.
Покатериха се по рида и се приютиха на завет в падинка, която не се виждаше от морето. Лилис и Талия събраха дърва за огъня. Нямаха палатка, но Пендер скоро опъна навес от платна и въжета между дърветата. Огънят се разгоря добре и дори Мендарк малко се разведри.
Талия огледа малката си група — Лилис цялата в синини, изкълчената й ръка все още на превръзка, Осейон с просмукани от кръв бинтове на накълцаните пръсти. Мендарк с порязано чело. И по нейното лице отоците потъмняваха, носът я болеше.
— Да си хапнем — предложи Пендер, — че утре може да стане още по-лошо.
18. Кал и кръв
След вечерята Мендарк и Талия се отдалечиха от огъня, за да обсъдят плановете си.
— Ти и Пендер трябва да отидете в Ганпорт. Тръгнете преди зазоряване и не се бавете по пътя. Ще успеете ли да пристигнете в града до вечерта?
— Предполагам. Той каза, че дотам остават три левги.
— Само че по море. По суша ще вървите повече.
— Все пак е възможно, стига да не се е срутил някой мост. Но на Пендер ще му излезе душицата от толкова ходене.
— Ако иска да има нова лодка, ще издържи. Ако пък не иска, все ще намериш някого вместо него в Ганпорт.
— Ще отидем — успокои го Талия. — Значи ти оставаш?
— Да, кракът още ме наболява. Твоят как е?
— Не ми пречи засега, но напоследък не съм вървяла много.
— Дали няма шанс да се върнете тук следващата вечер? — Тя зяпна изумена и Мендарк се поправи: — Или по-късно през нощта?
— Не ми се вярва. Мендарк, не искай невъзможното.
— Добре де, но ние ще бдим и утре вечерта, и всяка следваща нощ. Ето какъв ще е сигналът… — Уговориха всички подробности и Мендарк продължи: — Ако не се върнете и третата нощ, ще знам, че ви е потръгнало зле. Ще скрия сандъците и ще тръгна след вас. Нещо друго? У тебе ли е моят печат?
Талия кимна.
— Не го използвай за щяло и нещяло — предупреди Мендарк. — По-добре изобщо да не се налага. А за лодката… Погрижи се да е здрава и бърза. Той ще се стреми да намери някое старо корито, за вози после с него стоки нагоре и надолу по канала. Но за нас нищо друго няма значение, освен бързината.
— Дори в рибарски град като Ганпорт може би няма чак толкова много лодки за продан.
— Предложиш ли достатъчно пари, ще се намерят. Такова богатство се пада веднъж и живота.
Пак се прояви онази страна от характера му, която не допадаше на Талия, но тя си замълча. Щом се разбра с Пендер за тръгването, сдъвка още върбова кора за главоболието (не й олекна) и всички легнаха да спят.
Талия и Пендер потеглиха още по тъмно. Лилис им помаха на изпроводяк и се върна посърнала при огъня.
— Какво има, хлапе? — попита Мендарк без особен интерес.
Тя вирна глава и изтри сълзите.
— Нищо.
— Много добре. Тогава донеси вода, искам чаша горещ чард.
Мендарк застана до огъня и потри ръце над пламъците. Още духаше студен вятър.
Лилис изсипа утайката и почисти от пепелта големия чайник, сетне застина смутена в края на осветения кръг.
— Сега пък какво те прихвана?
— Не знам къде е водата.
— Ами
Лилис не бе продумвала скоро на Осейон. Още й се струваше опасен с тези татуировки по лицето и ръцете, но сега повече я плашеше сприхавият Мендарк.
— Побързай де! — подкани я той.
Сутрин беше най-раздразнителен.
Тя безмълвно надникна в играещите под навеса сенки.
— Ъ-ъ…
Осейон не се размърда, когато тръгваха Талия и Пендер, този път обаче се надигна и се почеса по темето. Усмихна й се.
— Трябва да налея вода, но не знам откъде — смънка момичето.
— Ще ти покажа. — Той се пресегна към единия ботуш с бинтованата си ръка. — Ох! — изпъшка и се вторачи в пръстите си.
— Какво ти е? — прошепна Лилис.
— Ама че болка! — Осейон поседя още малко и помоли: — Помогни ми да се обуя.
Момичето се зарадва, че може да направи нещо. Огромните ботуши натежаваха допълнително от влагата. Дълго се бори да ги нахлузи на широките му стъпала. Накрая стегна кончовите и Осейон се изправи. Главата й стигаше малко над кръста му.
— Ще минем оттук. Снощи намерих прясна вода близо до брега.
Небето вече избледняваше, но надолу в падината беше тъмно като в мазе. Намериха вирчето, като едва не цопнаха в него. Пълнеха го стичащите се по скалите дъждовни струи. И над него, и под него имаше още малки вдлъбнатини с вода, повечето хванали ледена кора.
Лилис напълни кофите и чайниците, после си изми ръцете и лицето с ледената вода. Осейон взе кофите и двамата се изкачиха обратно. Щом се добраха до бивака, той седна и непохватно смъкна бинтовете от пръстите си. Бяха подути, а средният имаше лилав оттенък.
Мендарк дойде да погледне.
— Това не е добре. Трябваше да се погрижа за раните ти снощи. Дано не се възпалят повече…
