Кулата върху разлома

одеяла и с шише гореща вода до ходилата, но още трепереше.

— Не мога да се сгрея — смънка с бледо подобие на усмивка.

По кожата й тъмнееха синьо-лилави петна.

Пендер дойде при тях с грамадна чаша и дебел комат, намазан с масло.

— Горещата супа ще ти помогне. Пушено свинско, грах и картофи. Сам я сварих тая вечер в камбуза, нали така! Лилис, даже си имаме камбуз! — ухили се той до ушите. — Направо чудо! Като се развидели, ще тя го покажа. А ти постъпи много смело.

Той тържествено стисна ръката й. Момичето неуверено пое тежката чаша и отпи. Гъста, плътна, топла супа — почти мъчително с остротата си удоволствие.

— Дете, сториха ли ти нещо? — попита Талия.

— Не. — Лилис пак се разтрепери. — Но ако не беше дошла…

— Забрави това. Виж, донесох ти раницата. Намерих я в бивака.

— О! — Очите на момичето блеснаха. — Помислих, че съм я изгубила завинаги.

Взе малката раница, провери дали всичко си е на мястото и я гушна като любима играчка.

— Допий си супата, а после — сън!

Талия и Мендарк стояха до релинга и гледаха изгрева. И двамата успяха да подремнат около час, не повече.

— Забравих да спомена — сниши глас тя, — че когато тръгнах от Ганпорт, там имаше три кораба под флага на Игър.

— И още колко, които се прикриват?… Пендер!

Дебелакът оглеждаше носа на кораба. Само очите му се виждаха над ръба на чашата, от която посръбваше в движение.

— Горе-долу никакви повреди. Превъзходен кораб!

— Ти каза, че сме зле с припасите — подхвана Мендарк. — Мисля си дали пак да се отбием в Ганпорт, обаче…

Пендер поклати глава.

— Проблеми колкото щеш. Не разполагам с резервни платна, въжета, рейки или пирони. Никакви инструменти. Само малко прясна храна, не и трайна. Търговците в града са измамници и мошеници, дори бъчвите с вода воняха. — Той се вторачи в Талия. — Нали ти казах, че този кораб носи само неприятности. Виж докъде се докарахме.

— Може би в Ганпорт и досега се намират хора, които ти имат зъб.

Пендер се начумери.

— Мразят чужденците, макар че си изкарват прехраната с търговия.

— Все едно къде е причината — побърза Мендарк да прекрати свадата. — Не може ли другаде да си набавим тези неща?

— Платната са ни слабото място. — Дебелакът се облегна на релинга и допи супата с мляскане. — Тези са старички, нали така, а резервни нямаме. Дори едно да се разпори, ще загазим.

— Май ще е по-добре да рискуваме тук — реши Мендарк. — Да, вземи каквото можеш днес, докато още не знаят, че корабът е мой. Щом онези от бивака се домъкнат, няма да намерим сигурно убежище никъде из Туркадско море. Талия, ще помогнеш на Пендер да се сдобием с всичко необходимо още днес. Трябва да тръгнем преди здрач, погрижете се за това на всяка цена.

„Хлапето“ спокойно се носеше на север, наоколо играеха делфини, следваха кораба и понякога се плъзгаха по вълните, които вдигаше носът му. Слънцето грееше в безоблачното небе.

Лилис не сдържа любопитството си за сандъците.

— Мендарк, заклинание ли им наложи или нещо друго? — попита тя ококорена.

Той бе потънал и мислите си и не отговори.

— Не, Лилис! — усмихна се на заблудата й Талия. — Тайното изкуство е сериозно и трудно занимание, не бива да се прибягва до него освен в крайна нужда. Мендарк е извадил златото, скрил го е в единия вир, напълнил е сандъците с камъни, разхлабил е дръжките, за да се счупят. А когато дошли крадците, е създал илюзията, че сандъците са още по-тежки. Не истинско заклинание, а привидност. Затова е трябвало да се навърта около поляната и да вижда противниците.

Времето отминаваше. Лилис отиди при щурвалната кабина, явно недоволна от обяснението. Пендер продължаваше да се тъпче — унищожаваше две внушителни филии със сирене и лук между тях. Посочи й да се настани на брезентовия стол. Лилис седна и започна да си клати краката.

— Пендер…

— Казвай.

Той си облиза пръстите, обърса трохите около устата си и заподсвирква.

— Срещал ли си някога моряк на име Джеви или Джевандер?

Дебелакът се почеса по наболата брада.

— Ами може, срещал съм хиляди. Как изглежда?

— Като мен.

Свиркането секна, Пендер се взря в момичето.

— Кой е тоя Джеви?

— Баща ми. Изгубих го преди седем години.

Тя му разказа историята си.

— Значи искаш да поразпитам за него? Дже-ван-дер… Ще го търся, детето ми, където и да отида. Леле, за колко хора трябва да се озъртам, нали така! Баща ти, Тенсор, оня окаяник Лиан…

— Стига си изгаднявал. Вече не си ми приятел! — вбеси се момичето.

Пендер се наскърби.

— Дете, не приказвай така. Лиан… за него се говори, че бил чудесен разказвач.

Тя мъничко омекна.

— Знам. Разказа ми предание. Никога няма да го забравя.

— Разказал ти е предание?! — възкликна Мендарк, който се разхождаше по палубата с Талия. — Защо пък точно на тебе ще разказва? Той…

Млъкна изведнъж, когато лакътят на Талия се заби в ребрата му. Лилис се извърна към релинга и нахлупи качулката на главата си. Талия застана до нея и зарея поглед в морето. Раменете на момичето подскачаха.

— Добре ли си? — попита жената. — Мендарк си е такъв…

— Разбира се! — весело отвърна Лилис и Талия проумя, че всъщност едва е сдържала злорадото си кискане. — Имам нещо, което той никога няма да има! — отекна гласът й.

Смехът й звънна навсякъде по кораба, стигна и до делфините. Един от тях точно тогава изскочи, плясна по водата с опашка, изпръска ги за радост на момичето и се скри.

Час по-късно акостираха на пристана. Имаше няколко закотвени кораба с флага на Игър, по палубите им се тълпяха войници.

— Странно — промърмори Мендарк. — Чудя се защо ли не слизат на брега.

— Като ги гледам, чакат нещо — подхвърли Осейон, който се бе вторачил в бойците с интереса на човек със същия занаят.

— Е, да се заемем с нашите дела, докато още имаме възможност.

Талия и Пендер поведоха всички моряци освен един, за да обиколят поред търговците. Първо узнаха, че платната още не са скроени.

— От какъв плат имаме нужда — попита Талия — и в какви количества?

Пендер посочи един топ.

— Ей това е от най-доброто качество. Огледах го онзи ден. Два такива топа ще са ни предостатъчни. Сами ще си ги скроим.

— А цената?