Кулата върху разлома

откъсна от размишленията си.

— О, да… Дете, това е за тебе. Сложи го в раницата, ще ти потрябва някой ден. — Пусна кесията в ръката й и пак се извърна. Сети се обаче, че не й благодари, и изрече доста рязко: — Благодаря. Ти наистина си сред най-добрите ми служители.

— Лилис, да излезем навън — подкани Талия. — Ела да погледаме морето. Може пак да има делфини.

След около час видяха подгонилите ги два кораба и Пендер заповяда да вдигнат още платна. Лекият кораб се втурна напред като състезателен кон. Два часа по-късно бяха сами в морето и до края на деня не зърнаха преследвачи. Продължаха на север, после свърнаха на запад през залива Куейл край пределите на големия океан, а времето оставаше все така благоприятно.

Минаха две седмици. В дългото, но спокойно пътешествие понякога им пречеха само теченията и ветровете. Мендарк, Талия и Лилис бавно се придвижваха срещу течението по дългия приток на река Зур към древния град Зайл. Старият канал, изхранвал търговците на града хилядолетия наред, беше затлачен и недостъпен дори за малък кораб като „Хлапето“, затова той остана във Фраман. Новото пристанище беше на десет левги надолу по течението — долнопробно място, презирано не само от видните особи, но и от простолюдието в Зайл.

Пендер реши да си стои във Фраман, за да се бори с всички бюрократични пречки, каквито все още предричаше навъсено. И Осейон беше с него — Мендарк не вярваше, че тук ще има нужда от телохранител. Пендер преливаше от блаженство. Мендарк спази обещанието си и му плати двойно, цели осемстотин тела. Огромно, неимоверно, немислимо богатство. Не би могъл да припечели толкова и за десет живота, ако не беше тази война и възможностите, които му донесе. Откри още нещо — дори сега името на Мендарк отваряше врати, които иначе щяха да си останат затворени.

Всички се възстановиха след премеждията. Тримата прекосиха пеша Зайл, някога величествено средище. Минаваха по широки улици край високи колони, под гранитни арки, устояли две хиляди години. Но Зайл бе западнал отдавна. Някогашните плодородни земи наоколо от доста време бяха подвластни на засухата, в напоителните канали белееше засъхнала сол. Предишното му население се бе свило до жалък остатък. Тук имаше само развалини, спомени и Голямата библиотека — чудото на древния свят.

Библиотеката се очерта пред тях в прашния въздух като огромен правоъгълник. Лилис не бе виждала по-огромно здание, а и толкова внушително — далеч надминаваше чудатостите в цитаделата на Магистъра в Туркад. Старовремска сграда с класически ъгловати очертания, построена от червен мрамор с колонади и от четирите страни. Под четирите й етажа имаше множество подземни нива. Веднага се набиваше на очи суровата простота, лишена от украса.

— Как се е появила? — попита Лилис.

— Тя е първата от големите библиотеки — обясни Талия, — защото зейните я създали още преди възхода на Зурската империя. Изграждането й е започнато от зейнката Лария преди около три хилядолетия. Но библиотеката е била разграбвана три пъти и веднъж — опожарена. Виждаме това, с което я заменили преди две хиляди и триста години, когато Зур бил сред най-богатите империя в Сантенар, а зейните — на върха на своето могъщество и влияние. Някога тук можели да се похвалят, че съхраняват всички предания на Сантенар.

— Сега не е така — намеси се Мендарк. — За Библиотеката настъпили трудни времена, а и Надирил не е същият.

— Кой е Надирил? — не разбра Лилис.

— Библиотекарят — наблегна на думата Талия. — Някои казват, че мъдрецът Надирил е най-великият библиотекар на всички времена. Освен това е в Съвета на Сантенар, чийто Магистър е Мендарк… тоест беше, докато още имаше Съвет. Надирил наистина е много мъдър старец.

— Но е прекалено стар — раздразнено добави Мендарк. — Опърничав старец, който не е идвал на наша сбирка от десет години. Време е да се оттегли. Библиотеката се нуждае от свежа кръв.

— Опърничав като тебе — недоволно промърмори Талия.

Лилис се озърна с ъгълчето на окото си към Мендарк, който се намръщи. Тя стисна здраво ръката на приятелката си и се постара да върви по-близо до нея.

— Библиотекарят ви очаква. — С тези думи ги посрещна една помощничка. — Оттук, моля.

Тръгна пред тях по широк коридор, свърна към по-тесен, оттам по стъпала към друг и спря пред обикновена врата. Почука веднъж, въведе ги почтително в малка стая и затвори вратата. Вътре имаше само висока работна маса, отрупана с ръкописи, малък нар в единия ъгъл и няколко рафта. Лъхаше на студ.

Надирил бе кацнал на табуретка пред масата като престаряла и съсухрена птица. Подаващите се от сивата роба крайници бяха мършави, сякаш само от кости и сухожилия. Кожата се обтягаше по костите на лицето му и открояваше куполовидния череп. Беше на петна и се лющеше като кожата на ръцете му. Отстрани още имаше по няколко рехави бели кичура. Устните му сивееха, а очите му, когато се обърна към тях, бяха унесени, все едно се взираше в бездната на времето.

Устните се опънаха в сянка на усмивка.

— Здравейте. Я да видим кой е дошъл?

И гласът му приличаше на ветрец, минал през паяжини.

Разгъна се и стана от табуретката. Мендарк стрелна Талия с многозначителен поглед, като че подсказваше „Старецът съвсем се е побъркал“. Но Надирил го подмина и със скърцане на стави приклекна пред момичето.

— Аз съм Лилис — изписука тя и мъничко се отдръпна, но после размисли и остана на място.

— Подай ми ръка, Лилис — помоли старецът.

Момичето протегна към него малката си длан. Той я хвана с костеливите си пръсти и я опипа внимателно и от двете страни. После я пусна и се взря изпитателно в лицето й.

— Защо си дошла да ме видиш, Лилис? Какво би могла да искаш от мен?

Зад него Мендарк се прокашля ядосано.

— Талия ме доведе — отвърна момичето.

— Да, но какво искаш ти от мен? Какво трябва да знаеш?

— Можеш ли да намериш баща ми? — едва се чу шепотът й.

— Още не знам. А майка имаш ли?

— Нямам. Тя умря.

— Натъжавам се да го чуя. Още какво се стремиш да научиш?

— Можеш ли да намериш моя приятел Лиан?

— И Лиан, значи! Летописецът Лиан от Чантед ли? Ах че нехайно дете — как тъй си губиш приятелите?

— Те ме губят. Ще намериш ли и него?

— Вероятно. По-късно ще те разпитам за тях. Сега трябва да обърна внимание на своя гост. Изглежда много важна особа.

Изправи се с ново скърцане и се загледа в другите двама. Мендарк се зъбеше, Талия се подхилваше скришом.

— Мендарк… — изрече Надирил накрая. — Кога за последен път си идвал в Библиотеката? Преди повече от пет години, не е ли така?

Той протегна изтънялата си ръка.

— Наистина минаха пет години — студено потвърди Мендарк. — Дойдох заедно с млад майстор на сказанията, ако си спомняш. — Тонът му натъртваше, че и умът на Надирил е поразен от годините като тялото му. Може би го предизвикваше. — Само че тогава още не беше майстор.

— Мендарк, високомерието ти е неуместно. Помня. — Гласът на стареца укрепна. — Лиан от Чантед, приятелят на Лилис. О, добре го помня. Някога си мислех да го привлека тук, но други грижи бяха по-важни. Дали ще дойде сега, как мислиш? Толкова малко време ми остава…

— Според мен той е поел по свой път. И е една от причините да сме тук.

— Добре. Ще стигнем и до това. — Старецът се обърна към Талия, която кротко стоеше настрана и чакаше с присъщата си търпелива неподвижност. — Ти си Талия бел Сун — сериозно каза Надирил и тя