Кулата върху разлома

кимна. — Как е семейството ти?

— Майка ми е добре и работи по-неуморно отвсякога. Тя е механик в мините — обясни на малката си приятелка. — Знае какво да прави за изпомпване на водата. Много умна и изобретателна жена.

— Познавах добре майката на твоята майка — продължи Надирил. — Веднъж дойде тук. Извънредно учена жена. Напоследък рядко ни навестяват хора от Крандор.

Протегна ръка и на нея, Талия стисна студените му пръсти.

— Баба ми понякога говореше за тебе — промълви, вглеждайки се в очите му, защото беше висок колкото нея.

У стареца сигурно се пробуди отдавна погребан спомен, тъй като се засмя гърлено и хрипливо.

— Представям си какво ти е казвала. Уважавахме се безкрайно, но не бихме могли да се сприятелим. Е, това е минало, а тя отдавна почива в гроба. Пътували сте дълго и виждам, че не сте отдъхнали след пристигането в Зайл. Елате… Ще хапнем заедно и ще поговорим за новите неща, които сте видели.

Той пристъпи към вратата.

— Въпросът е неотложен — спря го Мендарк.

— Несъмнено. Ти винаги идваш по неотложни въпроси. Но ще почака. Все се храня насаме, не бива да ми отказвате компанията си. Пък и знам за какво сте дошли. Как бих могъл да не знам?

Стигнаха до стълба, виеща се нагоре.

— Хвани ме за ръката — каза Надирил на Талия.

Хвана за ръката и Лилис, заизкачваха се бавно и най-сетне излязоха на просторна площадка с изглед към целия град. Ветрецът подръпваше робата му, но беше топъл. Слънцето се спускаше ниско в безоблачното небе.

— Някога идвах тук всяка вечер, а и сутрин — прошепна старецът, останал без дъх. — Просто за да погледам града… и да мисля и мечтая. Призори слънцето сякаш обливаше с огън планините на запад, а привечер равнините на Зур бяха шарени като гоблен. Но вече съм далеч от тези мечтания. Зайл се смалява, дори Библиотеката е в упадък, защото не получава налозите си, които някога бяха плащани неотклонно като изгрева на светилото. Във времена, когато сме по-необходими отвсякога, все по-рядко ни търсят. Собствените ми мечти никога няма да се сбъднат, животът ми е единствено борба да съхраня каквото ни е оставило миналото. Как да си отида, без да поверя всичко това някому? Няма да се предам, докато не връча ключа на достоен човек.

Млъкна и не продума повече. Талия почака учтиво, после се отдалечи, за да разгледа града. Слънцето се спускаше над гърбиците на планините. Прах насищаше въздуха. Дори по пътя към Библиотеката бяха забелязали признаците на упадъка на Зайл. Хиляди великолепни домове пустееха сред обрасли с бурени градини.

Повя хлад. Надирил ги заведе в закътана ниша, където южният вятър не проникваше. Там един- единствен слуга им поднесе храна — не горещите лютиви гозби, с които се славеше Зайл, а хляб, плодове, сирена и зелено вино. Мендарк и Талия се настаниха срещу стареца, а той покани Лилис да седне до него. Ловко измъкна блюдото със сирене изпод ръката на Мендарк и предложи първо на нея да си вземе.

— Ей това ми е любимото — посочи той воняща буца със зеленикав оттенък на жълтото и кафява кора. — Но май ще е силничко за тебе. Аз едва му усещам вкуса напоследък. Нито пък вкуса на нещо друго. И яденето се превърна в задължение.

— Ще го опитам — престраши се момичето.

Но очите й блестяха не от мисълта за вкусотиите. „Още един приятел! Аз наистина съм благословена.“

— Мога да ям всичко — увери го тя.

— Предполагам, дете.

Всевиждащите му очи като че оглеждаха всяка подробност от живота й.

Той отряза голямо парче и го постави в чинията й. От мехурчетата в сиренето потече течност с остър аромат. Талия сбърчи нос. Надирил изтръска трошиците от ножа и придърпа блюдото.

— Ами тези? Това синьо сирене… — опря ножа в ромбовидна буца на жилки като мрамор — …отначало дразни, но какъв вкус на крем остава! Да ти отрежа ли парченце?

— Да, моля — тихичко се съгласи Лилис, огладняла като мишле.

Не бяха обядвали по пътя, а вече се свечеряваше. Срещу нея Мендарк се прокашля подчертано и тя каза припряно:

— След като си вземат Талия и той.

Не искаше да произнася името на Мендарк.

— Глупости — възрази Надирил. — Те са на години, свикнали са да чакат.

Мендарк се озъби още по-свирепо и чукна с върха на ножа си по масата. Талия се намуси, може би не хареса израза „на години“. А Надирил продължи да описва на Лилис сирената — козето беше влажно и бяло, имаше едно осеяно с кафеникави семена и толкова твърдо, че той трудно го сряза, като държеше ножа с две ръце, трето пък беше полутечно вътре.

— Това е подправено с лук и пипер — обясни Надирил, но щом острието отдели парче, замириса на чесън.

— Той сякаш описва собственото си състояние — подхвърли с половин уста Мендарк на Талия.

Накрая в чинията на Лилис се наредиха в кръг парчета от всички сирени. Надирил подаде блюдото на Талия и взе овалната купа с плодовете.

— По това време на годината няма много пресни плодове.

Вътре обаче се виждаха ябълки и круши, а освен сушените плодове имаше различни ядки.

— Ами туй?

Лилис показа тъмнокафяв плод, който й заприлича на кучешко лайно.

— Това — поправи я Надирил. — Това е фурма. Зайл е прочут с фурмите си. Опитай я, много е сладка.

Лилис взе предпазливо една фурма, макар да не вярваше, че той си прави шега с нея, остави я до чинията и помириса пръстите си.

— А това?

Големият и плосък сушен плод приличаше на отрязано ухо, оставено на слънце.

— Сушен гелон. Докарват го от земи, които са далеч оттук колкото и Туркад.

— Гелон… — Момичето сякаш опитваше думата на вкус. — И отде се взима?

Надирил май се канеше да я поправи пак, изкашля се и само отвърна:

— От планините край Чантед. Сигурно твоят приятел Лиан обича гелони. Един стар мой приятел ми праща цял сандък всяка година, но и техния вкус почти не усещам.

Лилис си избра гелон и още едно-две неща, другите взеха купата. Талия лапна с голямо удоволствие една фурма, Лилис отхапа нерешително от края на своята, хареса й, огледа се по навик, вкоренен в нея от улиците на Туркад, и посегна за втора.

— Я си гребни цяла шепа — настоя Талия.

Надирил разреди вино в чашата й, подаде й панера с хляба и когато всички си напълниха чиниите, отдели за себе си мъничък къшей и парченце сирене.

— Твоят стар приятел случайно да не е Шанд? — попита Талия, докато си белеше дюля.

Надирил поумува.

— Шанд! Да, сега се нарича така, макар че ми е трудно да го свържа с това име. Той е сред най- великите… — изгледа косо гостите си и довърши — …картографи, които съм срещал. Поредното западащо изкуство. Познавате ли го? Как е той?

— Първо го срещнах в Тулин към края на есента. Стори ми се, че е добре. Много ми допадна. Втория път се видяхме за малко в Туркад веднага след злощастията там. Помогна ми да намеря лодкар.

— И аз се срещнах с него в Туркад. — Мендарк стисна зъби. — Размотаваше се наоколо, бъркаше се в чужди работи и се правеше на загадъчен както винаги. Дърт глупак!

— Той намери Пендер — меко напомни Талия. Въпреки краткото си познанство с Шанд го смяташе за свой приятел и не искаше да слуша хули за него. — Не си ми казал за срещата ви в Туркад.

— Шанд не е единственият, който се прави на загадъчен — вметна Надирил.

— Срещам се със стотици хора — изръмжа Мендарк. — А и не чух нищо полезно от него. Това се отнася