трюма. Изглеждаше уплашен.
— Още кошници! — извика и екипажът се разщъка. — Лошо ни се пише — подхвърли мимоходом на Шанд. — Онзи иска да опразни трюма.
— Идвам — отвърна Шанд.
Както се изправяше, измъкна куха сламка от оставената до него метла и я запрехвърля между пръстите си.
Щом се спусна по стълбата, видя офицера със сплетените бакенбарди. Дори безстрастното лице на Тес издаваше безпокойството й. Макар че формално откритото море беше неутрална територия, откриеха ли Каран в трюма, и целият екипаж, и семействата им щяха да пострадат. Игър бе дал много примери за тежки наказания.
Сега се виждаха и поставените най-долу кошници. Каран сигурно страдаше жестоко. Шанд се дръпна от стълбата и се премести нехайно, докато други прехвърляха чудесните златисти риби в нови кошници, които изнасяха на палубата.
— Това пък какво беше? — изсъска Зарет и завъртя глава наляво-надясно.
— Нищо не чух — невъзмутимо промълви Тес.
Но и Шанд бе чул слабичкото скимтене. Каран не издържаше на напрежението.
— Ами кошниците скрибуцат, като стъпвате по тях — обади се той. — Ау! — изохка, плесна се по ухото и се затътри още няколко крачки към Зарет, като се постара кошниците да заскрибуцат под краката му.
— Какво ти става? — неприязнено го попита офицерът.
— Нещо ме ужили — оправда се старецът и се почеса трескаво по ухото.
Зарет пак се съсредоточи в претърсването.
— Сега отворете тази кошница!
В нея беше Каран.
Шанд доближи офицера само на две стъпки, вдигна сламката към устните си и духна. Зарет си разтри врата отзад, все едно го бе ухапало насекомо. Нещо падна върху кошницата. Шанд затаи дъх и когато Зарет се отмести, побутна с крак тресчицата към утаената на дъното вода. Офицерът се оглеждаше ядосано.
— Къде са останалите кораби от флотилията ви? — попита той Тес.
— Доста далеч на югоизток, тъй си мисля.
— Обявена е награда за червенокоса жена. Ще получите златен тел, ако помогнете да я намерим. Хайде де, отваряйте!
— Златен тел! — възкликна Тес, уж затруднена от капака на кошницата. — Че какво толкова е направила, да не е откраднала церемониалния скиптър на Туркад?
— Дръж се по-почтително! — скастри я Зарет, отметна капака, извади една риба и я вдигна пред очите си. — Тези ли са най-вкусните бамунди, казваш?
— Ами… — Тес се почеса по брадичката. — Тия са по-средна класа. Най-хубавите са ей там. Фен! — посочи тя. — Донеси оная кошница.
Фен стовари кошницата върху ботушите на офицера и със същото движение затисна отново капака върху скривалището на Каран.
— Тъпако непохватен! — освирепя Зарет и го цапардоса с юмрук по ухото, но морякът не трепна.
Тес хващаше за опашките бамунди от новата кошница, вадеше ги и обясняваше подробно защо това е най-доброто качество.
— Стига! — кресна й офицерът накрая. — Имам си работа. Ще взема тези!
Пак напълниха кошницата с най-хубавата риба и я пратиха на другия кораб. Зарет се обърна и си избърса лицето. По челото му избиваха капки пот колкото грахчета.
— Та докъде стигнах? — смутено промърмори той.
— До ей оная кошница — услужливо показа Шанд встрани от скривалището.
— Не бе, дърт глупако, до оная — блъсна го Тес и посочи другаде.
Започнаха разгорещен спор, като никой не отстъпваше, затова пък обсипваше другия с все по-цветисти обиди.
— Млъкнете! — ревна Зарет, облян в пот. — Отворете и двете!
Отвориха кошниците, пресипаха скъпата риба и я изнесоха горе. Неочаквано офицерът се олюля, лицето му загуби цвят. На тила му под косата се подуваше оток с кървава точица в средата. Той седна върху кошницата на Каран и си потърка врата.
— Вие ми се свят. — Главата му увисна между коленете. — Аах…
— Добре ли сте, господине? — угрижено попита Тес.
— По-лоши болки… не съм имал. Сигурно е от рибата… дето я ядох.
Зарет подръпна плитчиците под брадичката си. Зяпаше трюма, като че не успяваше да спре погледа си на нещо. Мускулчетата по челюстите му подскачаха, внезапно се преви и повърна в застоялата вода по дъното.
— Видях… достатъчно!
Надигна се тежко и залитна към стълбата.
— Нека да ви помогна — предложи Тес.
— Ще се оправя — увери я Зарет и се блъсна в корпуса на кораба.
Тя насочи офицера към стълбата, която той изкачи като пиян. Клатушкаше се по палубата, събираше с вопли войниците си, пръскаше съдържанието на стомаха си по цялата палуба, подхлъзна се в мръсотията и едва не падна зад борда.
Тес притича и се развика към галерата. Двама моряци го пренесоха като вързоп и корабите се разделиха. Щом галерата се махна, капитанката сграбчи ръката на Шанд и я раздруса, все едно помпаше вода. В очите й избиха сълзи на облекчение и възторг.
— Ако някога закъсам — увери го тя, — предпочитам ти да си до мен. Отровата от октопода ли използва?
— На върха на клечка за зъби!
— Ами ако не го бе улучил?
— Имам си още една. — Преливащ от добро настроение, той порови в джоба си. — Олеле… — смънка и се намръщи, взрян във върха на един от дебелите си пръсти.
— Да не си… — ахна Тес в ужас.
— Шегичка — ухили се Шанд, извади тресчицата и я цъкна с показалец зад борда.
Тес така го халоса по гърба, че го сгъна на две.
— Я да видим как е малката ти приятелка — подкани тя гръмогласно.
Ботуши затропаха нагоре по стълбата, някой кресна далеч горе и пак останаха само обичайните за рибарския кораб шумове. Каран не можеше да чуе всичко. Спаси се, но не си представяше как е било възможно. Мина много време, преди някой да я извади. Предположи, че Тес иска да провери няма ли да се върне галерата. В кошницата й беше отвратително неудобно, усещаше се цялата в слуз, а паниката от теснотията се надигаше. Прехапаният език я болеше.
Най-сетне дойдоха братята Бен и Фен, жизнерадостни както винаги, за да я измъкнат от този миризлив затвор. Схванатите мускули на краката й трудно я задържаха права. И щом излезе примижа на на палубата, пак се подразни от усмивчицата на Шанд.
— Ех, приличаш на окаяно бездомниче — кикотеше се той, докато изтръскваше люспи от косата й.
— Пътуването с тебе е същинска поредица от унижения — отвърна Каран, макар че този път можеше да види смешната страна в преживелиците си.
А и неудобствата бяха къде по-приемливи от опасността. Отиде да благодари на Тес, която махна с ръка.
— Не дължим нищо на Туркад, камо ли пък на онзи натрапник Игър. Имаш късмет, че се натъкнаха на нас, преди да са минали през Ганпорт. Ако знаеха, че с флотилията е тръгнала червенокоса жена, щяха да ни разглобят дъска по дъска. Но какво да те правим сега? Защо искахте да отидете на остров Рог?
— За да намерим някой да ни откара на другия бряг.
— Това ли било? И аз мога да ви откарам.
— Не бива да чакаме да края на риболовния сезон — намеси се Шанд. — Нямаме никакво време.
