Тъмна е луната

отчаянието.

Игър се бе проснал на пода, дълъг като върлина. Черни кичури лепнеха по лицето му. Бе облян в пот, гърдите му свиреха от усилието да поемат повече въздух.

— Селиал се нуждае повече от помощта ти — изгъгна той, щом Шанд хвана ръката му.

Тя се присвиваше на стъпалата пред натрошената врата и сякаш искаше да се отърве от живота, в който не бе постигнала нищо достойно. Шанд понечи да я вдигне, тя обаче изстена жално, сви се на кълбо в нишата и обгърна с ръце главата си. Духът й бе сломен — не бе събрала смелост да се опълчи навреме на Тенсор и сега навсякъде виждаше последствията от това. Едва ли щеше да се опомни някога.

Шанд припряно се премести при следващия пострадал, за да приключи по-скоро тук. Хиляда стъпала по-надолу лежаха Малиен и Талия. Какви ли мъки търпяха?

Огромният чернокож воин Осейон наглед беше невредим. Не владееше магии и не бе опустошен от участие в битката на чародеите, но май беше зашеметен и не желаеше друго освен дълъг сън.

Шанд се наведе над Мендарк. Магистърът го отблъсна и се изправи без помощта му. И той страдаше като останалите, но се владееше толкова добре, че Шанд трудно долови болката му. Магистърът не бе загубил волята си.

— Селиал! — прогърмя гласът му. — Доведи лечителите си, погрижете се за Тенсор. Другите да си събират багажа! Подгответе се да тръгнем утре сутринта. Осейон, ти се заеми с нашето снаряжение. — После добави с по-мек тон: — Игър, ставай. Необходим си ни!

Игър трепна силно. Провалът беше оглозгал самочувствието му и отново го бе обладал неизразимият с думи ужас, че Рулке ще се завърне, по-силен от всякога, и ще покори повторно съзнанието му. Игър би сторил какво ли не, за да се отърве от тази участ. Той се надигна немощно като старец, потресен и сякаш смален. Липсваха част от спомените му — от влизането му в портала до мига, когато Мендарк бе проникнал в ума му и направи… нещо.

— Какво става с мен?

Напразно тръскаше глава в опит да избистри мислите си.

— Когато Рулке е завладял съзнанието ти преди векове, сигурно е оставил отпечатък, подобен на гноясващ цирей, за да те отслаби и да ти внуши страх.

— Спохождаха ме страшни кошмари — призна Игър, все още разтреперен.

— Свършено е с тях — успокои го Мендарк. — Заличих отпечатъка.

Игър го зяпна озадачен.

Шанд пък ги наблюдаваше отстрани и се чудеше. Струваше му се, че двамата са разменили ролите си. Игър тънеше в малодушие, а Мендарк ликуваше. Схватката с Рулке явно го бе прочистила от всички съмнения в собствената му мощ, породени от неуспехите през последната година.

Шанд обаче се бореше с прекалено силна умора, за да се тревожи за това. А и с никаква работа не можеше да прогони тягостните си угризения спрямо Каран.

— Ще ида да видя Малиен и Талия — промърмори той.

И други тръгнаха с него. Няколко етажа по-долу срещнаха Талия с широка превръзка на челото. Мургавата й кожа беше като избелена.

— Какво се случи? — попита ги.

— Когато аакимите взривиха вратата, парче от нея те просна на пода.

— Не, горе.

Шанд й обясни набързо.

— Как е Малиен?

— Доста зле, но ме смайва с бодрия си дух.

Слизаха още дълго до порутената зала, превърната от Тенсор в работилница. Помещението имаше странната форма на детелина с девет листа, с огнище в дъното на всяка ниша. Сега вместо едно от огнищата се виждаше отвор на шахта, спускаща се в мрака. Може би водеше чак до разлома, над който бе издигната Голямата кула. Този разлом беше сред най-забележителните средоточия на сила, подпомагаща Тайното изкуство, в цял Сантенар. Павилионът, сътворен от Тенсор — входът към неговия портал, сега представляваше купчина отломки. Сложиха носилката с Тенсор наблизо.

Шанд намери Малиен на площадката пред залата, на няколко крачки от одеялата, където я бе настанил. Щом чу стъпките му, зелените й очи се отвориха. Рижата й коса бе посипана с прахоляк.

— Какво те прихваща? — скастри я Шанд и напрегна изтощените си мускули, за да я изправи. — Пълзиш си насам-натам, а рамото ти е счупено. Ако някой болник, когото ти лекуваш, си позволи това…

— Исках да знам какво става.

Колкото и бледа да беше усмивката й, непреклонността й сгря сърцето на Шанд.

— Не победихме, но и не сме разгромени. Рулке избяга и предполагаме, че отново е в Нощната пустош. Порталът погълна Каран и Лиан още преди това. Не знаем къде са.

Малиен се олюля в ръцете му.

— Никой ли не понечи да ги спре?

— Че кой е успял да възпре Каран, когато си е наумила нещо? Освен това… май не ни достигна храброст. Всичко свърши прекалено бързо. Аз се опитах, но не сполучих. Тенсор нападна Рулке. Опасявам се, че няма да може вече да ходи.

— Заведи ме при него! — възкликна Малиен.

Шанд я внесе в залата с помощта на Осейон и я настаниха до Тенсор. Видът му я потресе. Изпепеляващата й ярост към него изчезна на мига.

— Горкият глупак — промълви тя и сложи длан на челото му. — Я се виж сега… А когато те срещнах, каквато си бях празноглава и недорасла, не вярвах да е имало по-величав сред аакимите в цялата ни история. Уви, Тенсор, имаш гибелни недостатъци.

Той не показа с нищо, че я чува. Малиен въздъхна. Може би точно нейното съжаление го гнетеше повече от всичко.

— Шанд, а какво става със Селиал? — попита тя.

Той й отвърна само с поглед.

— Значи се е пречупила?

— Боя се, че е така.

Малиен изкриви лице от болка, когато опита да се надигне.

— Шанд, помогни ми да оздравея. Сега на мен се пада да водя аакимите, за да се избавим от най- голямата заплаха след падането на Тар Гаарн.

— Ще правиш каквото искам от тебе! — Той й нагласи постеля до Тенсор. — Няма да мърдаш нито днес, нито утре. — После се отдалечи, като поклащаше глава. — Умът ми не побира как ще отнесем двама ви оттук.

Сега, когато Малиен бе ранена, Аспър остана единственият лечител в групата аакими, който беше в състояние да помогне някому. Той се зае първо с Тенсор, скоро Шанд се освободи и дойде да помага. Свалиха дрехите, избърсаха го с мокри кърпи и го прегледаха. По грамадното тяло се издуваха мускули на борец, но гръдният му кош беше хлътнал от едната страна, лявата му ръка висеше безжизнено, а целият му скелет като че беше разкривен.

— Аспър, нещо ме озадачава… — промърмори Шанд, докато се занимаваше със счупените ребра.

— Какво?

Лечителят отметна падналия пред очите му кичур с окървавената си длан. Имаше красиви ръце, чиито пръсти — типично за аакимите — бяха двойно по-дълги от дланта.

— Като гледам, нито формата, нито броят на костите му са каквито трябва.

Аспър се засмя.

— Нима не знаеш, че строежът на телата ни не е точно като вашия? Ние, аакимите, сме отделна… — запъна се в търсене на дума — … раса… племе… Не, не, ние сме отделен вид. Много близък до вашия и все пак различен.

— Знаех, но не предполагах, че разликите са толкова големи.

Щом направиха за ранените каквото можаха, Шанд отново бе връхлетян от тревогите за Каран и Лиан.