Игър сведе глава.
— Да, жестоко е, но във всяка война падат жертви и често сред тях са най-великите, благородните и прозорливите. С проникването в Нощната пустош рискуваме всичко. Това е негов свят, за който не знаем нищо. А нима някой може да си представи по-добре от мен последствията от нахлуването в непознатото?
— Тенсор може! — поправи го Талия.
Тя седеше на виещата се стълба малко над залата и наблюдаваше Мендарк. Майсторите бяха възстановили павилиона на Тенсор, доколкото им беше по силите. Закрепиха счупените колони с метални скоби, изчукаха вдлъбнатините по медния купол и накрая го разположиха върху седемте колони.
Мендарк обикаляше подиума и проверяваше здравината на конструкцията. Имаше много пукнатини, липсваха парченца.
— Прилича на счупено гърне, залепено от неук чирак — поклати глава той.
— Да, жалка работа свършихме — не възрази Тел, старшата сред механиците. Тя беше тантуреста жена, която начесто стискаше зъби, докато се трудеше. — Но при такова бързане…
Медното огледало, с което Тенсор бе направлявал портала, след като Огледалото на Аакан го подведе коварно, също не беше в безупречно състояние. Бяха изгладили гънката, минаваща по диагонала, но и след повторното полиране следата от нея личеше. Мендарк подръпваше неспокойно брадата си.
— Ще се задоволим и с това, няма как. — Той извади камъче от джоба си. — Повдигнете ме!
Аспър сплете пръсти пред него, за да стъпи. Мендарк старателно постави камъчето върху най-високата точка на купола и слезе. През това време сложиха параван пред стълбата, а четирима аакими внесоха нажежена топилня със закрепени отгоре навити тръби.
— Започваме! — обяви Мендарк.
Тел сипа вода в отвора на една фуния и незабавно от широките краища на седем тръби блъвна нажежена пара. За броени минути въздухът в залата се замъгли.
Мендарк вдигна огледалото пред себе си и занарежда. Лъскавата повърхност помътня, по нея пробягаха образи. Изведнъж павилионът се озари в алено. С остър пукот камъчето върху купола се пръсна на частички, които прокараха ярки дъги в мъглата.
— Игър, задръж го! — кресна Мендарк.
Игър вдигна ръце. В едната стискаше сияещ рубин. Изпъшка. Дъгите застинаха във въздуха — седем заслепяващи и безброй по-бледи, някои едва се различаваха.
— Две са долепени — посочи Мендарк. — Те са от тебе и от Фейеламор, когато се пренесохте от Туркад. — Игър кимна. — А третата, по-късата, е от бягството на Фейеламор. Не се е върнала в Туркад.
— Но може би там е искала да попадне — вметна Малиен.
Други две следи започваха заедно, но по средата на залата се раздалечаваха в лудешки спирали и прекъсваха внезапно. Трета, далеч по-ярка, поемаше в същата посока, но на две трети от разстоянието изчезваше.
— Двамата би трябвало да са Каран и Лиан — предположи Шанд, — а третата бележи идването на Рулке от Нощната пустош.
— Значи
— Не прибързвай — успокои я Мендарк.
Седмата следа започваше малко встрани, криволичеше из залата, от нея във всички посоки се проточваха примки, но накрая също се губеше от погледите им.
— А тази е от прехвърлянето на Рулке — отбеляза Мендарк, който ходеше под нея и я разглеждаше. — Не ми харесва как завършва. Нещо не е наред.
— Предназначена е да ни обърка или подмами — подсети го Шанд.
— Не се е върнал в Нощната пустош — обади се Талия.
— Това никак не ме утешава — процеди Игър.
— И мен. Какво ли е намислил? — мърмореше си Мендарк.
— Ще налучкаме ли къде е отишъл? — поколеба се Талия.
— Не! Виждаме само следите, които започват или свършват тук. Няма начин да проследим други портали.
— Тоест няма да научим нищо повече — унило промълви Малиен. — Ами да влизаме, щом се налага.
— Не, свършиха ми силите — прошепна Мендарк и се тръшна на стъпалата пред павилиона.
— Моите също — задъха се Игър. Размаха ръка и светещите линии в мъглата изчезнаха.
— Дали аз да не проследя портала до Нощната пустош? — престраши се Талия.
— Стига да искаш, но не го отваряй.
— Няма, бъди сигурен!
— И как би го направила? — възпря я Малиен.
— Може да е имало два портала — подхвана Талия, която лазеше по пода сред парчетиите около павилиона.
— Два ли?
— Струва ми се, че Рулке мина през различен портал от онзи, който Тенсор отвори. Опитвам се да открия следи от тях.
— Обясни ми хода на мислите си — помоли Малиен, — после и аз ще ти обясня моите. Вероятно гледаме на проблема по различен начин.
Талия се взря в нея по-дружелюбно.
— Порталът, през който дойде Игър, е бездеен, но отвореният от Рулке май е проходим.
— Защо?
— Нощната пустош е непокътната, защитата около нея е цяла. Тенсор се е възползвал от пролука, която винаги е съществувала, само че е достъпна единствено отвън.
— Следователно…
— Рулке е принуден да поддържа портала отворен. Нека се опитаме да възстановим този тук. Но много предпазливо, вероятно той ще се помъчи да го овладее отново.
Подновиха усилията си. Шанд си седеше на скамейка до павилиона и ги гледаше, но рядко продумваше, и то само за дреболии. Талия се мъчи часове наред, внимаваше много и следваше съветите на Малиен. Изграждаше усърдно безтелесната рамка на портала — проходът, който можеше да подчини и самата структура на пространството.
Изведнъж се изопна по гръб.
— Не мога! — смънка тя и опря буза в прашния под.
— Кажи ми в какво не успяваш — помоли Малиен.
Тя измъкна ръката си от превръзката и стана от табуретката, за да обиколи павилиона, като докосваше всяка колона с върховете на пръстите си.
— Все едно се опитвам да хвана края на намазан с масло конец, пуснат в бъчва с желе — оплака се Талия. — Нито го виждам, нито го усещам. А дори да го напипам, не съм способна да го уловя.
— Дори да го бе уловила — отвърна Малиен, — не би имала къде да го закрепиш. Такива са си порталите — нужно е да усетиш недоловимото и да докоснеш невещественото. Опитай се да потиснеш здравия си разум.
„Как ли ще стане? — зачуди се Талия. — Цялото ми обучение се състоеше в упоритото му развитие.“ Въпреки това продължи да се опитва. След около час спря отново.
— Направих каквото можах — избухна тя, — нищо не се получава.
Безсилието и разочарованието я гризяха отвътре.
— Просто почакай! — укроти я Малиен.
Слънцето залязваше и съживяваше искрици в ожулените от пясъчните бури стъкла на прозорците от югоизточната страна. Светлината отслабваше, а Малиен, подкрепяна от Аспър, стоеше недалеч от павилиона и наблюдаваше.
— Май има нещо — обади се Талия след малко.
Тя седеше в сенките, опряла чело в каменната стена и затворила очи. Притискаше длани към пода.
— Ама че странно! — добави тя и се озърна в недоумение. Тялото й се разклати, главата й се завъртя,
