— С това ли ще се занимаваш сега? — рязко отвърна Талия. Правоъгълник от светлина очерта портата на Каркарон и изчезна. — Видя ли? Някой идва насам.
Мендарк се нахвърли и така разтресе Лиан, че зъбите му изтракаха.
— Зейните са си все същите! — ръмжеше Магистърът. — Отново си ни предал!
Талия го дръпна настрани и рече с нетърпящ възражения тон:
— Остави го на мен! Бъди нащрек, сигурно са забелязали фенера. — Хвана Лиан за палтото и го изправи. — Можеш ли да ходиш?
Той изломоти нещо. Искаше единствено да заспи. Талия го подкрепяше, докато се мъкнеха край амфитеатъра.
— За твое добро ще е да обясниш всичко смислено — прошепна ледено в ухото му, но Лиан долови, че е готова да го изслуша.
— Никога не бих й сторил зло — изфъфли той. — Поне това знаеш.
— Ха, знам ли и аз…
Започна да й разказва, но бе стигнал само до тръгването от Готрайм, когато Мендарк ги догони.
— По-бързо! Онези идват.
Лиан пльосна по лице в снега.
— Ще ти се да отидеш пак при Рулке, а? — изсъска му Магистърът и го изправи. — Защо ли не те бутна в пропастта…
— Рулке се отнесе с мен по-почтено, отколкото всеки от вас — враждебно изръмжа Лиан.
Талия се върна тичешком при тях.
— Подгонили са ни! Видях петима или шестима.
Лиан недоумяваше защо на Рулке му е щукнало първо да го изхвърли от кулата и веднага след това да го залови отново. Но дали каронът знаеше къде се е озовал той? Може би само искаше да прогони тези двамата.
— Мендарк, забави ги малко — отсече Талия. — Аз ще отведа Лиан надолу. Ще те чакаме при Черното езеро.
— Тук не мога да се браня от тях!
Тръгнаха припряно по заледените стъпала, изсечени в скалата. Мендарк спря на място, където каменният ръб се стесняваше и никой не би успял да се промъкне покрай него.
— Вървете… Не, почакай!
— Какво има? — настръхна Талия, която не различаваше изражението му в мъждукането на фенера.
— Хрумна ми ужасна догадка. Шанд спомена веднъж, че на Рулке му липсвала дарбата да използва златната флейта.
— Помня.
— Значи е вероятно да се нуждае от някого с дарбата за усета, за да работи и с новото си творение. А този нещастник е натикал Каран в ръцете му. — Магистърът се разпсува. — Защо ми попречи онази нощ?! Още малко и щях да го прекърша.
Талия мълчеше сащисана.
— Как можа да ми сториш това? — изфуча Мендарк.
— На тебе ли?! — разяри се и тя. — Ти мислиш ли някога за другите?
Не стигнаха далеч — Лиан се сгърчи от болките, които почти го бяха довършили в Готрайм. Стовари се между камъните и впи нокти в лицето си.
Мендарк разпери наметалото си, а Талия освети за миг лицето на Лиан и веднага закри фенера.
— Къде са онези сега?
— Над амфитеатъра. Близо са!
— Ех, да завали по-силно…
Мендарк вдигна глава да погледне облаците.
— Няма защо да се надяваме на времето. Вятърът е прекалено силен.
— Помогни ни да се спуснем по стръмнината — помоли Талия, — после спри гашадите.
Лиан седна на земята.
— Сега съм по-добре — увери ги с треперлив глас.
— А какво те прихвана? — Мендарк безмилостно впи пръсти в ръката му. — Имаш си проблеми с новия господар ли?
Това преля чашата. Лиан замахна с двете си ръце и го цапардоса по слепоочието. Колкото и да беше слаб, събори прастария магьосник.
— Напълно заслужено — отбеляза Талия. — Но нямаме нужда от свади. Направи нещо, за да не ни догонят гашадите.
— Толкова близо до Рулке?! Рискът е…
— Ами рискувай, вдън земя да пропаднеш дано! Иначе все дърдориш какво място ти се полагало в Преданията.
— Добре де! — кресна Мендарк и се върна нагоре по билото.
Скоро избухна ослепително сияние и в урвата с грохот се стовариха камъни. Почти незабавно след това над тях надвисна тъмен силует.
— Бързо се справи — похвали го Талия. — Ама какво…
Тя се просна по лице и нещо избръмча над главата й.
Лиан веднага позна, че натрапникът е гашад. Мъжът скочи право към него и с лекота го метна на рамо. Лиан изврещя. Талия се хвърли към тях, но гашадът се извъртя и я подкоси с ритник. Тя се хлъзна надолу и си удари главата в стърчаща скала.
Гашадът се втурна към Каркарон. Ботушите му трополяха тежко, дишането му съскаше в ухото на Лиан. Стигнаха до стръмния наклон, където мъжът не можеше да го носи. Гашадът захвърли пленника си на леда, Лиан понечи да изпълзи встрани, но ботуш притисна ръката му. След миг-два гашадът пак го вдигна и продължи нагоре.
50.
Съблазняването на Каран
— Значи няма да ми помогнеш? — попита Рулке.
— Не мога!
— Дори заради Лиан?
Тя отдавна знаеше, че ще стигнат и до това.
— Ама че приятел, щом си позволява да говори за мен така.
Тя се препотяваше. Рулке пак й се озъби — усмихваше ли се, или заплашваше?
—
Стори й се, че усеща мръсния ботуш на Рулке в душата си.
— Въпреки че не е тук, запазвам властта си над него. — Каронът чукна с пръст по слепоочието си. — И ти ще правиш каквото ти кажа. Върши си работата охотно, иначе ще откъсна съзнанието му от тялото пред очите ти. Принудиш ли ме, ще го направя!
— И няма да получиш
— Не ми губи времето! — изръмжа Рулке. — Мога да го изтезавам седмица, месец, година!
— Той не е тук! — ядоса се и Каран. — Ти сам го запрати някъде.
Каронът извади малък уред от джоба на наметалото си — две успоредни къси тръби с лещи в краищата.
— Допри това до очите си и погледни натам!
Каран се взря през лещите и тутакси зърна Лиан, който се препъваше в снега. Открояваше го чудата светлина, а спътниците му бяха само малко по-светли сенки в мрака.
— Но… това е амфитеатърът!
— Правилно. Машината ми не действа, както бих желал. Нуждае се от още настройване. Щом върна Лиан тук, ще проведа още едно изпитание. — Ръцете му се вкопчиха в раменете й, придърпа я към лицето
