невидимата си длан по челото и трепна, щом стигна до лепкавата влага — на слепоочието си имаше рана. Затисна подутите й краища с пръсти и се изправи. Единият му глезен се подгъна. Лиан бавно се отдели от пода и чак след това стъпи отново. Глезенът не го заболя много, поне не беше счупен.
Сега мракът не беше толкова непрогледен и той се увери, че стои в зала с гигантски размери. Пред него се простираше черен под. Макар да му се струваше, че далеч над главата му се извисява черен купол, все не успяваше да го зърне. Над пода се стелеше мъгла. Щом Лиан се размърда, тя се изви в мудни, мъждукащи лентички. Той бе чел за топлите морета, които светят, щом потопиш ръка в тях нощем. Тук обаче беше друго — ледено безжизнено сияние.
Къде ли бе попаднал? В никоя от познатите му книги нямаше описание на подобно място. Каза си, че палат, издълбан в ледовете на южния полюс, сигурно би изглеждал така.
Студът проникваше през изтънелите от дълго ходене подметки на ботушите му. Трябваше да се движи, за да не замръзне. Глезенът му пък се подуваше, вече обтягаше ботуша и на всяка крачка го тормозеше все по-неприятно. Главата му тежеше, стомахът му къркореше.
— Каран… — отрони той, притеснен от толкова чуждия вид на странното място. — Каран! — повтори по-гръмко и от устата му изскочи облаче пара.
Нямаше дори ехо, което да го подлъже с призрак на надежда. Както и да крещеше името й, гласът му звучеше самотен и плах като блеенето на изгубило се агне. Тази представа му напомни и каква участ очаква подобни безпомощни същества: да станат жертва на някой рис или диво куче. Дали и тук не се спотайваха някакви зверове, които охотно биха погълнали жалка твар като него?
Къде ли може да е Каран? Попаднала ли е изобщо тук? Или се е зареяла в някой промеждутък на пустотата, от който няма връщане? Дали е мъртва? На порталите не биваше да се разчита.
Уж се влачеше окаяно, а пружинираше на всяка крачка, все едно отскачаше с все сила. Поредната чудатост, като всичко наоколо. А студът така се просмукваше в костите му…
Накрая проумя, че не може да куцука повече, ако ще и да замръзне. Отпусна се на пода, порови в джобовете си и напипа комат черен хляб, останал от предишни дни. Задъвка го бавно с пресъхналата си уста, но скоро го изяде, без да се засити.
Студът го принуди да се изправи. Тътреше крака и се кореше, че дотолкова е свикнал да разчита на Каран. Спомняше си с отвращение и присмех романтичните илюзии, които се въртяха из главата му по пътя към Тулин, преди да я е срещнал. Що за глупак беше, мислеше само за щуротиите в Преданията и копнееше за слава и велики дела. Несъмнено не беше роден за герой. Никога нямаше да бъде нещо повече от обикновен летописец.
Сети за отдавнашното си желание, позабравено през последните твърде напрегнати дни — да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е възникнала Възбраната, и кой е убил сакатото момиче. Лиан се досещаше, че е бил на крачка от поне частичен отговор — имало е някаква особено важна следа, която е пропуснал. Може би Рулке знае всичко или пък му е известно къде са архивите на Кандор.
Най-скъпоценната му цел си оставаше съставянето на „Предание за Огледалото“. Не можеше да има никакво съмнение, че то ще се нареди до другите Велики предания. Лиан чувстваше, че е негов дълг да го завърши, каквото ще да става.
Увлечен в тези мисли, той измина немалко разстояние. Изведнъж се сепна — стоеше на входа на поредното огромно помещение. А и то му се стори някак познато, защото тук имаше подобие на мъждива светлина. Ами да! Призрачното сияние открояваше обсидианови колони, дебели колкото вековни дървета, а зад тях беше тронът, сякаш издялан от абанос…
Нима бе попаднал в собствените си кошмари? Тъкмо тази зала се бе повтаряла в сънищата му, които бе споделял с Каран преди месеци. Припомни си и свързания с тях ужас. Знаеше, че е в Нощната пустош, този извлечен от нищото мехур пространство в непроницаема обвивка. Те трябвало да се превърнат в затвор за Рулке. Тъмно, студено, безжизнено място, което да изсмуче волята на пленника, да го отслаби.
Е, той обаче си бе сътворил леден дворец от нищото. Лиан се обнадежди, че ще намери и всичко необходимо за поддържане на живота. В края на краищата Рулке също беше от плът и кръв — ядеше, пиеше, спеше. Продължи търсенето, увлечен в догадки за Нощната пустош. От какво ли е изградена и как Рулке й е придал тези форми? Задължително беше да научи и това, за да няма пропуски в „Предание за Огледалото“. Никой никога не бе описвал невеществения затвор, защото никой не бе влизал… Но защо да се подлъгва с глупави мечти? Не намери ли портала, ще остане тук до края на живота си.
Лиан се отдаде на горчиво отчаяние, безнадеждност, по-черна от мрака край него. Може би Рулке също я е преживял в началото.
Само и Каран да беше тук… Но как и тя би намерила спасителния изход, щом за цяло хилядолетие Рулке не е успял въпреки гения и могъществото си?
„Не е чудно, че е изпълнен с такава враждебност и злоба към нас…“
Какво ли правеше Рулке сега? Разгромил ли беше всички в Катаза, подготвяше ли се да завладее Сантенар?
Изведнъж Лиан се почувства съвсем дребен, самотен и уплашен. Осъзна, че стои пред грамадния трон и се отдалечи от него забързано, викайки името на Каран. Ехото сякаш го преследваше из залата.
Отсреща полека се проясниха очертанията на друга врата. Лиан я бутна и влезе в по-малка стая, облята от същата разсеяна светлина. По средата й се издигаше внушителна и сложна машина, но той долавяше само общите й очертания. Дори това смътно впечатление го объркваше, докато я оглеждаше от всички страни. Все му се привиждаше, че формите й се менят. Настръхна. Каквото и да представляваше, не искаше да припарва до нея.
— Каран! — изкрещя той и се върна към вратата.
Ехото изстена, но отговор не се чу.
7.
Черният басейн
Насред портала ръцете на Лиан я пуснаха по принуда и той отлетя нанякъде, после се скри от погледа й. Каран също не виждаше и не чуваше, затова пък знаеше точно накъде се е понесла, защото подобно на Мендарк притежаваше дарбата на усета. С мисления си взор откриваше направлението толкова отчетливо, сякаш гледаше павиран път в небето. Нямаше представа обаче къде се е запилял Лиан. За нея той просто изчезна.
Тя хлътна в черна яма, криволичеща като тирбушон, която накрая я изплю в мастилено черен басейн. Каран изскочи на повърхността и се помъчи да доплува до ръба. Още първият замах с ръка повдигна цялото й тяло, а след нея се проточи ивица от черни капки, приличащи на сапунени мехурчета. Цопна отново, опря крака в дъното и се изправи. Тук течността й стигаше до кръста, Каран заджапа към сухото. Главата й туптеше тежко след полета през портала.
Незнайното вещество в басейна беше студено, обаче не я намокри. Стичаше се устремно по дрехите й на малки кълба и се пръскаше на локвички и зрънца по пода. Напомняше за живак, но беше леко. Тя се отръска, потрепери, изля остатъка от веществото от джобовете и ботушите си и затърси с поглед портала, за да се измъкне. Но нямаше портал, освен ако не беше под басейна. По-неотложно беше да открие Лиан. Тръгна накъдето се бе обърнала, защото тук всички посоки бяха еднакви — черна основа под краката, черен небосвод отгоре. Дали Лиан също се бе озовал тук? Нямаше как да разбере, ако не се размърдаше.
Крачи или по-скоро подскача цял ден и цяла нощ, както й се стори, но нямаше промени в сумрака и трудно налучкваше колко време е минало. Броди през безброй стаи, всички до една пусти, безмълвни и студени.
Прекоси нехайно тронна зала, извървя величествен коридор. Надничаше навсякъде и често викаше Лиан. В края на коридора попадна в спалня, достойна за император, макар и мрачна и потискаща. Под от червен мрамор, драперии от коприна и кадифе по стените, а леглото стърчеше върху висок подиум. Балдахинът върху шест опори от гравиран абанос беше толкова дълъг, че се губеше в тъмата под тавана. Пламъци бучаха в камината от едната страна, но и тук въздухът смразяваше.
Каран постоя пред огъня, протегнала ръце, и се сгря колкото от свещичка. Дали този огън бе само украса или заблуда… Или пък Рулке не се нуждаеше от топлина. А може би Нощната пустош беше прекалено невеществена, за да гори огънят по-силно.
