Тъмна е луната

рамо бе по-ниско от другото. — Името ми е Джафит. На твоите заповеди!

— Развилнейте се, Джафит, покажете моята сила. Нека цял Мелдорин научи за мощта на Рулке. Нека никой не се съмнява кой ще бъде владетел отсега нататък.

— Ще го сторим! — изстърга като трион по пясък гласът на Джафит. — Ами Туркад?

— Какво за Туркад? — сви вежди Рулке.

— Игър изчезна, хората се бунтуват.

— Тогава възстановете реда! — викна пресекливо Рулке. — И доведете гашадите от Шазмак. Следвайте моята воля и ничия друга. Не ме проваляйте!

Джафит сякаш светеше отвътре.

— Няма да се проваля, господарю. Ти ми оказваш чест.

Рулке вече избледняваше.

— Господарю! — кресна младата жена, която Мейгрейт бе забелязала преди малко.

Тя се тресеше от неудържими чувства. Черната й коса бе окълцана на неравни къси кичури, но въпреки това изпъкваше със привлекателността си сред уелмите.

Рулке не я поглеждаше, мъждукащите му очертания едва личаха.

— Господарю! — писна жената.

В отчаяния си стремеж да привлече вниманието му тя изпъчи гърди към него. От сивите й устни се откъсна гърлен стон. „Точно тебе ли ще пожелае?“ — подсмихна се Мейгрейт и сама се учуди на тази зла, но правдива мисъл.

Рулке отново изглеждаше плътен, но екзалтацията я нямаше. Сега беше просто отегчен и властен повелител. Вторачи се в жената.

— Защо ме призоваваш пак? Нося огромен товар, а времето не ми стига. Правете каквото ви заповядах!

— Господарю, името ми е Йеча — избълва тя и закърши тънките си ръце. Озърна се трескаво и погледът й се спря на Мейгрейт. — Владетелю наш, у онази там има сила. Как да постъпим с нея?

Рулке се взря през мъгливия мрак към укритието на Мейгрейт. Видя стройна жена с лъскава кестенява коса, гладка матова кожа, с издължено, прекрасно, макар и посърнало, лице и най-необикновените очи на света. Можеха да бъдат ту индигови, ту алени или пък да блестят и в двата цвята според настроението й и светлината.

Мейгрейт се присвиваше под дъжда, по лицето й се стичаха струйки. Не искаше Рулке да я съзре такава. Подгизнала и унила, тя знаеше, че прилича на неодушевен отломък. А свенливостта й напомняше, че прилепналите към кожата й халат и нощница не скриват нищо от тялото й.

Рулке прекрачи към нея и от всяка негова следа се надигнаха студени изпарения. Огледа я от главата до петите, пъхна пръсти под брадичката й и я накара да се изправи. Ръката му беше гореща, но докосването — леко като паяжина. И Мейгрейт осъзна, че той почти не присъства телесно на това място. Вятърът притисна още по-плътно нощницата към гърдите и корема й. Изпитателният му поглед трудно се издържаше, но тя нямаше да му позволи да й наложи волята си. Изопна рамене, отметна глава и отвърна втренчено на погледа му.

Рулке като че се стъписа от смелостта й. После по неговото мъчително красиво лице плъзна усмивка.

— Коя си ти? — избоботи гласът му.

— Мейгрейт. Доскоро бях помощничка на Фейеламор.

— Ниско си паднала — загадъчно отбеляза той. — Има нещо у тебе… — Наведе се да смъкне очилата и да надзърне в очите й. Пръстите и дланите му бяха силно обгорени, навсякъде имаше мехури. Тя усещаше болката му. Щом докосна очилата й, ръката му трепна и той стана полупрозрачен.

— Заклинанието отслабва — промърмори Рулке на себе си и възстанови образа си с видимо усилие. Засмя се смразяващо — Нямам време! Не искам да й сторите зло — обърна се към Джафит. — Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.

— Така ще бъде, господарю! — възкликнаха всички те, дори зачервената Йеча, макар че Мейгрейт никак не хареса погледа, с който я прониза.

Рулке вдигна ръце, озърна се повторно към Мейгрейт, сякаш се подвоуми, но след миг изчезна с гръм и дъждът пак заплющя по покрива.

Уелмите се бяха втренчили в Мейгрейт. Тя не помръдваше. У нея бушуваха такива чувства, че точно сега изобщо не се притесняваше дали я виждат почти гола. Ужасът от Рулке и копнежът по него се бяха засилили хилядократно.

Джафит зяпаше омаян към мястото, където бе стоял Рулке, все едно току-що бе прозрял велика истина. Накрая се размърда, но сега като че я нямаше тромавата, неравна походка.

— Господарят ни заповяда да покажем силата му — изхриптя гласът му. — Вървете да изпълните заповедта. Прогонете войниците на Игър от тази крепост! Насъскайте армиите му една срещу друга. Сейте безредици. Пратете вест и на нашите събратя в Шазмак. И помнете, че вече не сме уелми. Връщаме си древното име — гашади! Не забравяйте и че… — Мейгрейт полека го заобиколи, но той докопа едната й китка. — Рулке беляза със своя знак Мейгрейт. Отнасяйте се почтително с нея, пазете я и бранете, дори ако трябва да се пожертвате. Нека прави каквото иска, но да не напуска крепостта.

Вартила отведе Мейгрейт в покоите на Игър. Когато влязоха, тя се застоя вътре, вземаше някой предмет, оставяше го — сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи. Накрая не издържа.

— Не го помня!

— Моля? — промълви Мейгрейт учтиво, но безучастно.

— Нали и ти чу с какви викове го приветстваха като свой господар? Нима той е бил наш повелител някога? Колко е величав! В служба на такъв господар най-сетне ще се почувствам пълноценна.

— Ами служи му! — с досада отвърна Мейгрейт, която жадуваше да бъде сама и не разбираше защо Вартила се натрапва в това единствено нейно убежище насред безжалостния свят.

— Ти не знаеш какво означава да си уелм — разпалено забърбори Вартила. Явно нещо много я мъчеше, щом разкриваше душата си пред свой враг. Нито тя, нито Мейгрейт бяха забравили онази нощ във Физ Горго. — Да служим е единствено важното за нас, то е всичко — живот, смърт, любов, плът и кръв. Има само един начин да наруша клетвата си пред Игър — да се уверя, че предишната клетва, дадена на Рулке, още е в сила. — От хлътналите й очи капеха сълзи, но тя дори не съзнаваше как се посрамва. — И аз знам, че е така. В душата си вярвам, че той е господарят. — Гласът й изтъня до хленч. — Но аз не го помня! Сляпа съм за своя повелител.

— Толкова ли си стара, че да го помниш? — слиса се Мейгрейт.

— На тридесет и седем години съм, но това няма значение. Нашата клетва запазва силата си през хилядолетията. И костите в тялото ми би трябвало да помнят клетвата, която са дали моите прадеди… А как те гледаше! — продължи Вартила. — Тъкмо тебе! Това ме изгаря отвътре. Той никога не може да ти бъде господар.

— Никой мъж не може да бъде мой господар — отсече Мейгрейт, но краката изведнъж отказаха да я държат и тя неволно седна. — И никоя жена… оттук насетне.

— Тогава се пази добре — посъветва я Вартила, — защото аз оставам една от уелмите и служа на Игър, но повечето ми събратя сега са гашади. Рулке те беляза, значи няма да те изпуснат от ръцете си за нищо на света!

Тя изтри очите си и излезе забързано.

Толкова самотна беше — пленница в твърдината сред пазещите я гашади, страшните врагове на аакимите… и нейни врагове.

В стаята си се чувстваше като в килия, но понечеше ли да излезе някъде, озъбената Йеча се отделяше от стената и тръгваше подире й. „Такъв ли ще е животът ми? — питаше се Мейгрейт. — Да ме следят на всяка крачка, да ме съхраняват като скъпоценен предмет, принадлежащ на господаря им? Няма да го понеса.“ Притисна нос към едно от малките стъкла на прозореца и зарея поглед към луната, която тази нощ беше пълна, но се показваше само жълтата й половина. Стръмните зъбери и клисури от другата страна на