Прииска й се веднага да си върне стройната фигура, да се отърве от тези яки мускули, които не умееше да използва.
Упражнява се дълго, куцукаше из стаята и подражаваше на походката на Игър — накъсаните крачки, слабото дясно коляно. Не постигаше съвършенство.
Някой затрополи по коридора и се развика. Мейгрейт чуваше гърлените вопли на гашадите, отекваха трясъци. Времето й изтичаше. Тя загуби самообладание, докосна вратата и с усилие на волята разби ключалката. Опита да се успокои. Надникна — двама бързаха по коридора и след миг се скриха зад ъгъла.
Тя тръгна напред със самочувствието на Игър. На всяка крачка болката в десния крак напомняше за себе си като огън в нервите. Точно на ъгъла Мейгрейт се сблъска с жена от гашадите. Малко оставаше да бъде разкрита, защото челото на жената се блъсна там, където трябваше да са някои части от тялото на Игър, които обаче не съществуваха веществено.
— Махни се от пътя ми! — сопна се Мейгрейт.
Задължително беше да се отнася с тях, както бе постъпвал Игър с уелмите си.
— Какво търсиш тук? — изръмжа враждебно Йеча.
— Дойдох да взема жената, която ми принадлежи — невъзмутимо отсече Мейгрейт.
Плътният силен глас на Игър вече я затрудняваше, бе почти непосилен за нейното гърло. По неволя прибягна до допълнителна звукова илюзия, а от нея нямаше голяма полза.
— Къде е Мейгрейт? — попита тя властно.
Йеча нададе зов не толкова с глас, колкото с мисъл, и между слепоочията на Мейгрейт за миг се появи бодлива топка болка. Тутакси още половин дузина гашади дотичаха иззад ъгъла. Повечето носеха къси копия.
Мейгрейт посърна. Нямаше надежда да поддържа илюзията пред толкова хора. Десният й крак се вцепени от поредния спазъм. Понечи да заговори, но парализата скова и дясната половина на лицето й. „Горкичкият ми Игър, май тепърва разбирам що за мъка е животът ти.“
Но тъкмо затрудненията й май убедиха гашадите, че пред тях наистина стои бившият им господар. Само Йеча се взираше с подозрение в нея.
— Как смееш да нахълтваш тук! — озъби се друга жена, която Мейгрейт не бе срещала досега, а и беше първата бременна сред гашадите, която виждаше.
— Вън! — притича и Джафит.
Гласовете им се смесиха в неясна гълчава. Всички копия се насочиха към гърдите й и тя настръхна.
— Не ми се пречкайте, неверни псета! — изрева тя с презрението, което Игър винаги бе проявявал към преданите си слуги. Тъкмо това беше първото нещо у него, което я бе подразнило. — Дошъл съм да взема това, което ми принадлежи. И да се съберете всички накуп, не можете да ме възпрете!
— Ако забия копие в сърцето ти, ще те спра — дрезгаво изръмжа Джафит, но не успя да прикрие страха в очите си. — Назад!
Мейгрейт не смееше да се обърне с гръб към тях, нямаше как и да продължи напред срещу копията. А отгоре на всичко й бе много трудно да поддържа измамния си облик.
— Къде е Мейгрейт?
— Няма я! — излъга Джафит. Явно и той не се стремеше към сблъсък. — Пратихме я в Шазмак.
Мейгрейт преви широките си рамене.
— В Шазмак! — накара гласа си да се вледени. — Защо ли не стоваря тази крепост върху главите ви…
Гашадите безмълвно впиваха погледи в нея. Тя се извъртя на една пета и се помъкна по дългия коридор към изхода от твърдината.
Не се озърташе, за да не издаде безмерния си страх. Усещаше обаче, че те не я изпускат от очи, питат се как е могъл Игър да проникне незабелязано в крепостта, мъчат се да проумеят какво не е съвсем наред в него.
— Та това не е Игър! — кресна накрая Йеча.
Заклинанието отслабваше, Мейгрейт мъчително възвръщаше истинския си вид. За миг пред очите й притъмня, щеше да припадне. Но с върховно усилие се овладя точно преди да се свлече.
— Мейгрейт! — виеше Йеча. — Спрете я!
Мейгрейт се олюляваше на всяка припряна крачка, докато отново свикне със собственото си тяло. На вратата пазеха още двама гашади, въоръжени с копия. Други идваха на бегом отдясно. Дори онези зад нея щяха да я догонят скоро.
Ако разполагаше с цялата си сила, може би щеше да прибегне до Тайното изкуство, за да ги повали, но в момента не можеше да убие и комар. Вляво видя редица тесни прозорци. Покатери се изнемощяла върху перваза, изрита множеството малки стъкла заедно с оловните им рамки и се метна надолу, без да знае дали пада от един разтег, или от десет.
Оказа се, че е достатъчно високо, за да се разтресе цялото й тяло. И Джафит се показа на прозореца, но беше прекалено едър, за да се промъкне. Мейгрейт се затътри по улицата към безопасността на армейския щаб.
Дотам й оставаха само няколко пресечки, но се чувстваше полумъртва, а цял отряд разгневени гашади тичаха след нея.
— Помощ! — изграчи тя отдалеч.
Никой от часовите не се обърна, чуваше ги как обсъждат залозите за надбягванията с плъхове тази седмица.
— Помогнете ми! — изхърка тя отчаяно.
Те не й обърнаха внимание. Но като по чудо тя зърна в двора познат офицер с набита фигура, който стоеше пред строени войници.
— Ванхе! — изпищя Мейгрейт.
Опитният военачалник реагира мигновено. Хвърли се през отворената порта, грабна Мейгрейт изпод носа на Джафит и я метна на рамо като навит на руло килим.
Войниците му пъргаво образуваха защитен строй пред портата, още мнозина идваха да ги подкрепят. Гашадите се заковаха на място. Мейгрейт усещаше пронизващите им погледи. Рулке им бе заповядал да я държат в плен, а те го бяха подвели. За миг като че понечиха да се хвърлят срещу гората от насочени копия. Един от тях наистина го направи, друг обаче го повали навреме на калдъръма. Тя усещаше как се напрягат да я призоват, да я покорят, за да я върнат.
Задъханата Йеча стоеше отпред и тъмните й очи блестяха от омраза. Ако можеше да се добере до Мейгрейт, изобщо нямаше да си спомни заповедите на Рулке.
Джафит дръпна Йеча за ръката.
— Да вървим. Все някой път ще успеем.
Гашадите преживяваха тежко срама и унижението си. Мейгрейт знаеше, че ще сторят и невъзможното, за да я заловят отново, да заличат позора си.
Болката в краката й не стихна дни наред, а кошмарното бягство застави Мейгрейт да прецени трезво колко е немощна и душевно, и телесно. Откакто се бе събрала с Игър, пропиляваше безцелно ден след ден. А през целия си живот бе свикнала със сурова дисциплина и нескончаем труд. Зае се с предишните похвати в подготовката си, за да влезе отново във форма.
Редуваше изтощителните упражнения с медитация. Едновременно с това се зае да намери решението на абстрактен проблем, за което бяха необходими и безупречна логика, и интуитивни скокове на мисълта. В младостта си бе намирала убежище в тези ритуали, тренировки и главоблъсканици. Помагаха й и сега.
Около седмица след бягството й от гашадите някой почука кротко на вратата. Знаеше кой е — невръстен вестоносец на име Бинди, с кръгло лице, обрамчено от черни къдрици. Идваше всеки ден с един и същ въпрос.
— Какво има, Бинди? — подвикна тя.
Той й се усмихна невинно.
— Праща ме маршал Ванхе. Интересува го дали днес имате някакви вести от господаря Игър?
Тревогите на Ванхе нарастваха и Мейгрейт се досещаше, че нямат успехи в сраженията.
