блокира всичките им сетива. След това се спусна мрак.
Засега не се случваше нищо. Рулке беше изцеден, седеше облегнат на ледената преграда и дремеше, но през няколко минути се будеше да провери портала. Каран донесе завивка от спалнята и двамата с Лиан се увиха. Можеха само да чакат. Непривично беше да разчитат на своя враг във всичко, да споделят с него надежди и опасения. Каран обаче помнеше всичко чуто за неговата хитрост и коварство и не можеше да потисне страха си.
Палатът се разкриви, стените изтъняха още повече. През тях се виждаха стая след стая, като през стъкло. Загуба на още енергия… Само творението на Рулке изглеждаше плътно.
— Уф! — стъписа се Лиан, който бе започнал да потъва в пода.
Тя му помогна да се измъкне и той изграчи:
— Умирам от глад.
Рулке го погледна с помътнели очи.
— В спалнята ми, от която вече се
Каран изтича и се върна. Храната беше във вид на пресовани кубчета печено тесто. Тя ги подаде през отвора и Рулке ги раздели по равно. Преглътнаха кубчетата с по няколко глътки вода. Безвкусна храна, но като нямаше друга…
— Размишлявах над казаното от тебе — подхвана Лиан.
— Ами! — отрони Рулке равнодушно.
— За стремежа ти да ги надхитриш. Наблюдавах и как им се опълчваш. Може и да си позволявам твърде много, но…
— Така е, но изплюй камъчето най-после! Проклети летописци, все гледате да наредите стотина думи, когато е достатъчна и една.
— Ти хвърляш срещу тях цялата си сила — натърти Лиан. — Струва ми се, че тук стратегията ти е несполучлива.
— Досега не ме е проваляла — с безжизнен глас възрази Рулке.
— Но ти ги нападаш така, сякаш си по-силен от тях. Знам, че някога е било така, но не и тук и сега…
Лиан се запъна.
— Имаш ли други съвети за мен, дребно човече?
— Нямам много умения извън боравенето с думите, освен едно…
— Две — измърка Каран и плъзна длан по бедрото му.
Жестът й не убягна от отвратения поглед на Рулке.
— Вие двамата сте като зайци!
— В школата нямаше по-добър от мен в премерването на силите с лакти, опрени в масата. Често побеждавах далеч по-яки мъже. Те се заблуждават, че всичко опира до грубия натиск, но това е само борба на воля.
— Слушам те — насърчи го Рулке. — Може някой ден да си опиташ силите срещу мен. — Той изду мускулите на ръката си, по-едра от крака на Лиан. — Каква тактика прилагаш?
— Необходимо е по-голямо усилие за натиска, отколкото за удържането на противника. Аз… само му преча, докато той се мъчи да притисне ръката ми към масата. Минават няколко минути, ръцете ни се преуморяват и аз лекичко поддавам. Той натиска с всичко, което му е останало, защото очаква да ме довърши, но аз пак го задържам. Накрая започвам да гледам унило и щом той се напъне докрай и няма никаква сила, просто залепвам ръката му за масата.
— Летописецо, у тебе се криело повече, отколкото си мислех — промърмори Рулке. — Да, обаче…
Ледената преграда подскочи и той се хвърли немощно към портала.
Борбата се поднови, но скоро стана ясно, че Рулке я губи. Плочата грееше като слънце по пладне, светлинни копия се забиваха във всички посоки и дупчеха преградата като решето. Мъглата заприлича на пушеци над вулкан.
Задъхан и облещен, Рулке се свлече на колене, изпружил ръцете си със свити юмруци. Цялото му тяло се сгърчи. Скоро опря чело в пода. Нищо не нарушаваше тишината.
— Какво прави? — прошепна Каран.
— Не знам — също шепнешком отвърна Лиан. — Усещам да се натрупва напрежение…
Стените и преградата трептяха с нисък звън като от гонг, Каран и Лиан усещаха вибрациите дори в черепите си. Плочата се обля в толкова силна светлина, че бяха принудени да закрият очи. Ледената стена пред тях се изпари светкавично. Рулке нададе изтерзан вопъл, чиито отгласи не стихваха из огромната зала. После рухна по корем и замря.
— Е, това беше — промърмори Лиан с пресъхнало гърло.
— Ох, какъв си глупак — беснееше Мендарк. — Проклет, трижди проклет глупак!
Талия отвори очи. Отначало й се привидя, че Игър е успял въпреки всичко. Моделът още висеше във въздуха, линиите му бяха слети в жълта мътилка. На едно място личеше бледозелено петно — мястото на портала.
— Направихте го! — провикна се тя.
— Не — отрече Мендарк смазан, сякаш кулата бе налегнала плещите му с цялата си тежест.
Другаде по сферата нямаше зелена обвивка. Неовладяният изблик на енергия бе изпарил изумрудения прах.
Игър се олюляваше, гледаше изцъклено, а долната му челюст висеше.
Пред очите им светлинното кълбо избледня, но преди да угасне, от него падна зелен стъкловиден конус и се сцепи на пода. Скалите под краката им подскачаха, изпарения изригваха от десетина места.
—
— И ти го притисна прекалено — озъби му се Шанд. — Предупредих те.
— Не виждам — смънка Игър, от очите му се стичаше обилна слуз. — Нищичко не виждам. — Още стискаше вече безполезния рубинов жезъл, чийто край бе провиснал разкривен. — Толкова се страхувам…
— Това ли е краят? — намеси се Талия. — Нищо друго ли не можем да направим?
— Свършено е с нас — отсече Мендарк. — Вече няма да затворим портала.
— Страхувам се — монотонно хленчеше Игър.
— Ти пропиля единствения ни шанс. Знаех си, че не бива да разчитам на тебе.
— Тогава защо го изтормози до полуда? — кипна Талия.
— Защото нямах избор!
— Безсмислено е да си разменяме обвинения — укроти ги Малиен. — Да се качваме по стълбата, докато още можем да се измъкнем.
Талия се наведе да прибере двете парчета от изумрудената стопилка. Поредният трус я разклати, земята долу затътна скрибуцащо. Целият процеп бълваше пара. Игър отлетя настрана.
— Светлина! — изкрещя Мендарк.
Всички извадиха светлиците от джобовете си. В разлома вече можеше да се напъха крак, а въздухът над него лъхаше на пещ.
— Няма да се спасим! — завайка се Зара.
Над тях скърцането на основите преминаваше в писък.
— Талия, помогни ми! — извика Шанд.
Двамата подкрепяха почти безпомощните Игър и Малиен да стигнат до стълбата и да запълзят нагоре. Другите се катереха пред тях. Талия се мъкнеше вяло. Не помнеше такова прилошаване след употребата на магия. Стоеше бездейно в подножието до Шанд. Мендарк се скри от погледа им в шахтата, Игър въпреки слепотата си щъкаше бързо подире му.
— Хайде — настоя Малиен, впила пръсти в рамото си. — Аз съм бавна и трябва да се кача последна.
