Тъмна е луната

— Или ще ни се прииска да сме умрели — добави Мендарк. — Дадем ли на Рулке още половин година да се подготви, вече нищо няма да може да го възпре. Аз ще тръгна, дори и сам.

Осейон се засмя непочтително.

— Сам ли, господарю? Няма ли поне на мен да заповядаш да те придружа?

Мендарк почервеня.

— Да де… аз, ти и Талия.

— Всички или никой — натърти Малиен.

През нощта те се затътриха по пътя. Най-безкрайната нощ в живота им. Само една случка ги поразведри малко.

— Виждам! — изрева Игър, щом слънцето се показа. — Виждам!

Оказа се, че зрението му не се бе възвърнало съвсем, просто различаваше светлината от мрака. Но все пак имаше надежда, че ще се възстанови, и това посмекчи озлоблението му.

Вървяха през кратките нощи, докато не се преуморят най-слабите — Игър и Селиал, тоест по няколко часа. Мъкнеха се непоносимо мудно из неравния терен от застинала лава. През дългите дни не се подаваха от палатките.

Всеки ден връхлитаха бури, носещи облаци разпрашена сол или кристалчета. Пътниците уплътняваха всяка пролука в палатките, покриваха носовете и устите си с парчета плат и дишаха през тях. Отмерваха толкова оскъдни дажби вода, че жаждата беше постоянно мъчение. И винаги усещаха вкус на сол.

На десетото утро Шанд изведнъж усети, че въздухът е замрял. Игър стоеше до палатката в очакване на единственото нещо, което виждаше по-ясно — светилото. Шанд обаче се изненада от друга гледка — сигнален огън, запламтял ярко в далечината.

— Ама че странно! — сподели той с Игър. — На планината има светлина.

Игър му позволи да го обърне в тази посока. Примижаваше напрегнато и накрая от очите му потекоха сълзи.

— Рулке… — изхриптя в безпомощен ужас.

11.Клаустрофобия

Каран се върна запъхтяна, понесла съд с формата на пясъчен часовник, от който плискаше вода. Изуми се, че заварва Рулке изправен и наглед освежен. В душата й отново се прокрадна страх. Загриза я желанието да хукне накъдето й видят очите.

Но какво правеха той и Лиан? Стояха с гръб към нея, вторачени в творението. Лиан вдигна глава към великана, стори й се, че го поглежда съзаклятнически. Дори отдалеч личеше нетърпението на Лиан, възбудата, в която го бяха хвърлили думите на Рулке. Стъписващата машина трепкаше във въздуха подобно на мираж. „Ох… Знам, че по воля не можеш да се мериш с Рулке, но защо поне не опиташ да устоиш?“

Лиан я зърна и Рулке усети присъствието й.

— Каран — подхвана с глас, сладък като течен шоколад. — Ела при нас.

Думите „при нас“ я поразиха в сърцето. Толкова бързо ли бе омекнал Лиан? Спомни си предупреждението на Шанд, че зейните не заслужават доверие заради гибелната си любознателност.

— Каран, успяхме! — провикна се Лиан. — Порталът остана отворен.

— А ако и ти си сговорчива — вметна Рулке, — може дори да те върна през портала.

„И ти“? Какво й внушаваше? Паниката се надигна, усети преобръщане в гърдите.

За да се овладее, тя се озърна към плочата, която още блещукаше — чудо, на което вече не се надяваше. Трябваше да замъкне някак Лиан към портала. Не можеше обаче да се свърже мислено с него, без Рулке да научи.

— Донесох малко вода — отрони тя с равен глас. — Искаш ли да се погрижа за раните ти?

Погледът на Рулке я пронизваше. Тя се извърна, защото не се съмняваше, че е разгадала какво се върти из ума му. Преценяваше я по опърпаните дрехи и рошавата коса, по ниския ръст и младостта й, по простодушието в зелените очи. Може би нямаше да открие заплаха в нея и щеше да сметне раната от ножа, която му беше нанесла в Катаза, за обикновена случайност.

Още първите му думи я лишиха от илюзиите.

— Ясно е, че си мой враг и никога няма да те привлека на своя страна, колкото и незначителна да изглеждаш. Няма да те подценя повторно, особено при тази прилика със страшната за мен Елиенор. Особено при смелостта ти, по която надмина всички могъщи люде, събрали се в Катаза. Опасна си, и то много, но въпреки това ще те покоря. Нуждая се от другата ти дарба, за която ти едва си започнала да подозираш. Толкова често съм достигал съзнанието ти, когато спиш, че май те познавам по-добре, отколкото ти самата.

Усмихна й се хищно и пристъпи към нея, а тя си спомни за кошмарите по пътя от Физ Горго и ужасната нощ недалеч от Нарн. Нейното малодушие я бе подтикнало да призове за помощ, а той бе използвал връзката, за да пробуди верните си гашади. Ако не беше тя, нямаше да потопят в кръв Шазмак.

Каран се дръпна рязко и съдът с водата изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне, но част от съдържанието му вече се бе разляла и бързо се превръщаше в лед.

Паниката й се развихряше неудържимо. Не направеше ли нещо незабавно, двамата с Лиан бяха обречени. В ума й се появи зачатък на план.

— Достигал си го, казваш… Може и мъничко да си ми повлиял. Но да се възползваш от дарбата?! Никога!

Тя се изплю върху черния му ботуш.

Рулке стисна юмрук и ръката му се разтрепери. Пак опита да я доближи и кракът му се подгъна. Разтръска схванатите си пръсти и се взря в нея по-внимателно.

— Лесно прониквам в скритите ти мисли. Подчини ми се и ще пусна Лиан. Ако откажеш…

— Великият предател! — прихна тя. — Много ли си доволен, че всички те мразят и презират?

— Това се дължи единствено на лъжите, разпространявани от летописците — усмихна й се Рулке заплашително.

— Не бих очаквала друг отговор.

— Я не ми говори за предателство! — изведнъж застърга гласът му. — Някога бях близък с една жена. Попитай твоите приятели Мендарк, Игър и Тенсор как постъпиха с нея!

Каран се смути. Изглеждаше искрен в гнева си, но пък беше прочут с хитрините си… Продължи да го дразни, за да го ядоса дотам, че да допусне грешка.

— Ясен си ми като карта, окачена на стената. А Лиан, когото се опитваш да поквариш с ласкателства и обещания, по нищо не се различава от блудница — ще се продаде всекиму, само за да добави още някоя и друга страничка в Преданията.

„Прости ми, Лиан… Не те обвинявам. Но ако не се измъкнем, той пак ще ме докара до лудост. Предчувствам го. Ще сторя всичко, за да се избавя, а после ще те помоля за прошка.“

Тя се дърпаше, Рулке настъпваше досущ както в Катаза. Той вдигна ръка.

— Не се опитвай да ме ядосаш. Понесох хиляди оскърбления, наричаха ме с хиляди обидни имена.

— Минаха хиляда години и от тях остана само едно — уязви го тя. Искаше да го отдалечи от Лиан. — Великият предател! Нищо друго не се помни за тебе, измамнико. Защото няма друго.

— Всяка история си има две страни, както монетите! — разбесня се Рулке. — Дали пък не се нуждая от свой разказвач, който да разпространи моята? — Стрелна Лиан с многозначителен поглед. — Или май вече си го имам…

— Лъжите ти ще си бъдат лъжи, ако ще и най-великият разказвач в Сантенар да ги подкрепи! — сопна му се Каран.

Рулке се навъси. Протегната му ръка се тресеше. За него Каран беше нищожество, но той бе на края на силите си и думите й го жилеха.

— Разяряваш ме, дребосъчке — изсъска дрезгаво.

Тя усети натиска на съзнанието му, който сякаш избиваше опората изпод краката й. В някакво кътче на