ума й отново се спотайваше безумието, овладяло я по пътя към Туркад. Още не се бе надигнало, но Рулке лесно можеше да я потопи в него. Нямаше да изтърпи същото втори път. Обхвана я сляпа уплаха.
— Лиан! — извика тя. Как да го прати към портала, без Рулке да узнае? — Спомни си за какво говорихме! Стой далеч от него!
— Обмисли и моето предложение, Лиан. — Рулке го сграбчи за ризата. — Има какво да спечелиш. Ти също, Каран. Мога да ви дам всичко, за което копнеете, а от вас се иска само да ми направите дребна услуга.
Каран замахна, сякаш да го удари с кофата. Рулке отскочи, загуби равновесие и се подхлъзна на заледената разлята вода. Размаха ръце и тогава Каран метна тежкия съд. Ръбът на металното дъно го удари по очите и носа, той се стовари на пода с тътен, пръскайки светещи вълни в мъглата.
— Бягай! — викаше Каран, втурнала се към портала. — Лиан, побързай!
Само че забрави за изкълчения му глезен. Лиан куцукаше мъчително. Още при третата му крачка Рулке се надигна с огромно усилие. Дълъг разрез минаваше през веждите му, от носа му капеше кръв по леда. Разкрачи се и опита да избърше очите си с едната ръка, а от юмрука на другата бликнаха ослепителни лъчи и оставиха белези по стените и тавана. Лиан се уплаши, че ще погуби Каран в яростта си, и му налетя. Двамата отново се стовариха на леда.
Каран се обърна. Видя само смътния силует на Лиан в мъглата, коленичил до Рулке, сякаш му се кълнеше във вярност.
— На всичко ли си готов заради скъпоценните си Предания?! — изпищя тя, загубила власт над себе си.
Въпреки стичащата се в очите му кръв Рулке изпъна ръка към плочата. Стената зад Каран се разтвори в назъбена дупка, после целият дворец стана прозрачен.
Волята му я връхлиташе като потоп от разкъсан бент, прогонваше мислите от главата й. Лудостта също прииждаше като вълна и се извисяваше над нея. Не можеше да се справи с паниката. Залитна заднешком към портала, който се отвори в нагънат тунел.
И започна да я придърпва. Рулке най-сетне изчисти очите си и запрати Лиан настрана. Чак тогава Каран проумя, че Лиан се е хвърлил да я защити. Успокоена, че се е добрала до портала, тя проумя огромната си грешка. Рулке я бе победил с лекота, защото я беше преценил правилно.
Тя извика и се опита да изскочи. Твърде късно — порталът я отнасяше. Каран размаха ръце като удавник, но сякаш бе попаднала в пълна с масло фуния. Падаше, смаляваше се, потъваше в пустотата на портала.
Лиан затича към нея, стъпи на омекнала част от пода и затъна до коленете. Рулке отново обля портала в светлина. Огнена линия плъзна по тавана, издълба стената и закачи ръба на плочата. Засъска излитащ през тавана въздух.
— Я се върни! — изрева Рулке.
Последният й спомен от Нощната пустош беше лазещият на длани и колене Лиан и Рулке, надвесен като вампир над него.
Проходът подмяташе, въртеше и усукваше Каран безмилостно, а под клепачите й избухваха бели фойерверки. Тунелът се сви рязко. Насрещният въздушен поток изопна косата й в посока на Нощната пустош. Каран се напрягаше да не забрави целта си — залата в Голямата кула, където Тенсор бе изградил своя портал. Очите й смъдяха, усещаше вкус на кръв.
Отвори уста да закрещи и целият въздух изскочи от дробовете й. Тунелът се обтегна по тялото й като тесен чорап. Така притискаше гърдите й, че не можеше да си поеме дъх. Полека изпадаше в безсъзнание. Изтръгна всичко възможно от дарбата си, за да съсредоточи съзнанието си към Катаза.
Но образът не искаше да се съхрани, колкото и да се насилваше тя, сякаш залата вече не съществуваше. Щеше да умре.
Но все пак представата й бе успяла да съживи портала, защото тунелът се пресече и образува обла обвивка, после я изплю шеметно и изчезна. Каран се удари в нещо, което изкара въздуха от гърдите й.
Опита се да седне и главата й опря в неподатливо препятствие. Дишаше накъсано и стискаше клепачи да махне гъстата влага от очите си. Накрая възвърна зрението си, но наоколо нямаше нищо познато. Понечи да избърше кръвта под носа си и откри, че не може да си мръдне ръката. Изви глава и в полумрака различи металния купол на павилиона, под който я бе заврял порталът.
„Колко ли тежи… Дано успея да го повдигна.“ Заопипва със свободната си ръка и някак освободи другата. Лежеше в тясна кухина под четвъртина от купола, останалото беше сплескано. Напъна се, но металът не шавна. Не можеше и да пропълзи под него. Значи все пак ще умре тук. И никога няма да види Лиан.
Лиан лежеше вцепенен и чакаше невъобразимият гняв на Рулке да се стовари върху него. След миг обаче свистенето се засили до писък. Рулке се заклатушка към вратата, изтръгна я и започна да я оформя с пръсти. Скоро разполагаше с наглед метална плоскост, равна по площ на машината. Вдигна я непохватно, завъртя я на показалеца си и щом тя се превърна в диск, я запрати нагоре. Дискът залепна за тавана и шумът спря.
Рулке провеси глава, подхлъзна се и целият се разтресе. Опря коляно в пода, опомни се, но пристъпът се повтори. Каронът се заклатушка нанякъде. Набегът в Сантенар и всичко, което го бе сполетяло после, бяха изчерпали запасите му от жизненост. Погледът на Лиан го проследи през прозрачните стени, накрая фигурата му се скри в сгъстяващата се мъгла.
Лиан пак остана сам и уплашен. Всичко се бе случило твърде бързо. Каран бе изчезнала, преди той да проумее нещо. Защо му се бе разсърдила толкова? Повтори сцената в паметта си, опита се да я види през нейните очи. Тя пищеше потресена, обвиняваше го, че се е покорил на Рулке. Това го жегна — той не бе отстъпил пред изкушението, колкото и да му се искаше. Защо го бе лишила от доверието си?
Щом се избави от присъствието на Рулке, не можеше дори да разбере какво го бе изкушило. Зейните вече бяха встъпили веднъж в сговор с него и заради това ги изтребваха и лишаваха от всичко, прогониха ги от любимия им Зайл, тормозеха ги цяло хилядолетие. И още носеха Клеймото на Рулке, срамния белег. Никой в Сантенар не знаеше това по-добре от Лиан. Нима би се продал за толкова съмнителна отплата? Надяваше се повече да не изпита тази съблазън.
И какво да прави сега? Да бяга и да се крие? Безсмислено, щом се намираше във владенията на Рулке. Отиде при плочата, но тя по нищо не се различаваше от пода наоколо. Порталът бе недостъпен за него.
Стените пък бяха толкова прозирни, че вероятно би могъл да минава направо през тях. Престраши се и най-близката се оказа не по-здрава от сапунен мехур. Върна се при машината. Пак понечи да я докосне и пръстите му потънаха във вътрешността й. Този загадъчен, заоблен механизъм дори не докосваше пода. За какво ли бе създаден? Или бе обикновена прищявка, нещо като ваяние, с което Рулке е запълвал нескончаемите часове? Повод за празни хвалби?
Тръгна да потърси храна и вода, но попадна в част от Нощната пустош, която се бе разкривила кошмарно. Макар че виждаше през стените, не намираше вход. Върна се в относителната безопасност на залата с машината.
И там остана да търпи глада и жаждата. Би облизал дори леда от пода, само че по него имаше втвърдена кръв. Накрая намери чисто петънце, натроши го с ботуша си и държа парчетата в устата си, докато се стопиха. Водата имаше вкус на метал.
Доспа му се, но не смееше да припари до спалнята на Рулке. В друга стая намери ниша с вратичка и се напъха в нея. Беше по-топло, отколкото на пода. Там прекара още много часове в неудобна поза, но накрая се увери, че страхът и гладът са прогонили окончателно съня. Заброди из Нощната пустош, надничаше навсякъде и запомняше всичко, за да го опише в сказанието си. Но не откри вода, нито нещо за ядене.
Накрая Рулке се върна с покрит поднос. Не можеше да се каже, че Лиан му се зарадва, но появата на карона поне придаваше някаква определеност на затворничеството му. Рулке бе облякъл роба от лъскава черна коприна и поне привидно бе посъбрал сили, но дългата рана през веждите му тъмнееше подута. Остави подноса на мраморен пиедестал. Погледът на Лиан се прикова в него, малко оставаше от устата му да потекат лиги.
