да умува. С какво би могъл да го застраши Лиан?… Не биваше да си позволява небрежност. Отново опря пръсти в слепоочията му и проникна в неговото съзнание. Ами да! Лиан притежаваше извънредно рядка разновидност на онзи Дар, който самият Рулке бе вложил у зейните — устойчивостта към заклинанията на аакимите. Как да го използва? Поне се увери, че наложеното внушение ще подейства.
Толкова важен шпионин щеше да се нуждае от закрила, доколкото Рулке можеше да му я предложи. Пътят от Катаза до Туркад беше наситен с опасности. Нищо от невеществения градеж на Нощната пустош нямаше да мине през портала. Аха… Долови излъчването на талисман. Лиан носеше на врата си верижка с малък амулет от нефрит. Рулке го свали и захвърли. Плю на дланта си и оформи друг амулет, външно неразличим от първия. Сложи го на верижката, която пъхна под ризата на Лиан.
— Е, момчето ми, това мога да направя. Няма да те спаси, ако някой ти забие нож в гърба, но поне ще ти даде повечко късмет. Все пак не те съветвам да прекаляваш в комарджийските залози. Е… Ще дойдеш ли, когато те призова? — тихо натърти Рулке.
Лиан не помръдваше, но очите му се въртяха под спуснатите клепачи. Гърлото му заклокочи и той завъртя глава.
— Подкрепиш ли ме, ще ти дам всичко, за което мечтаеш — кротко продължи каронът. — Нечувано богатство, любовта на прекрасни жени…
— Всичко това ми е безразлично — задавено отвърна Лиан, макар и да не беше съвсем искрен.
Главата му се люшкаше, но накрая успя да се взре право в очите на Рулке, който му се ухили до ушите. Смелостта и дързостта го радваха. Да, и Лиан, и жената бяха по-особени същества. Ама че двойка!
— Събуди се! — Младежът се опомни веднага. — Какви са желанията ти? Кажи ми и ще ги изпълня.
— Искам Каран!
— И аз я искам, летописецо!
Лиан се наежи от безсилна ревност. Кой ли би могъл да съперничи на Рулке?
— Тя е моя! — свирепо отсече той. — Моя, а не твоя.
— Каран не е предмет, който притежаваш — поправи го Рулке. — И може да се отдаде на когото поиска. Пък и тя те изостави.
— Беше ужасно недоразумение — заинати се Лиан. — Порталът я засмука.
— Тя те обвини, че си я предал. И после те заряза тук. Нарочно!
Вярата му в Каран започна да отслабва.
— Може и така да е. Въпреки това не искам да й се случи нищо лошо.
— Аз също, летописецо. Повярвай ми — Каран е извънредно ценна за мен. Ако имах шанс да я върна, щях да го направя.
— Защо не се пренесеш след нея през портала?
— Дори да успея да насоча портала, толкова съм зле, че прехвърлянето сигурно ще ме убие.
— Тогава прехвърли мен! — извика Лиан.
Рулке се засмя начумерено.
— Хитър опит, летописецо! Подчинявай се и може да си помисля. — Погледна нагоре, Лиан стори същото. През прозрачния таван се виждаха непознати съзвездия в синьо-черно небе. — Иначе ще си стоиш с мен, докато се превърнеш в ледена буца. По-добре ще е да поискаш това, което мога да ти дам.
Лиан вече не издържаше на изкушението. „Само не по този път! Нито крачка дори!“
— Жаждата за знания те измъчва, а?
Този копнеж беше най-неутолим у Лиан. Изоставен, заплашен да не напусне никога Нощната пустош, той се поддаде на изгарящото желание да научи от Рулке всичко възможно.
— Само кажи — прошепна каронът, за да подсили съблазънта. — Кому ще навредиш?
— Искам три неща — престраши се Лиан и облиза пресъхналите си устни. — Но няма да се пазаря с тебе. Аз съм зейн. Заветът да не ти вярвам е запечатан във всяка клетка и атом от тялото ми.
— Да чуя — подкани Рулке. — Може да ги получиш и без отплата.
Лиан се двоумеше. Нямаше ли да е някаква измяна, ако дори само изрази желанията си пред този страшен враг? Но нали нито му обещаваше нещо, нито щеше да го прави занапред… Нямаше да се обвърже, но дали каронът щеше да говори правдиво?
Зад Рулке една стена се пръсна с пукот на мехур.
— Побързай…
— Искам да знам истината за случилото се в кулата Хулинг, след като флейтата е била унищожена — избълва Лиан. — Кой и защо е убил момичето в кулата.
— И аз не успях да разбера.
— Тогава искам… — запъна се Лиан, обзет от угризения. — Искам да знам какво е споделил с тебе Кандор. Писал ти е за тази тайна малко преди смъртта си.
— О, ровил си усърдно! — подхвърли каронът. — Но ние тъй и не се срещнахме, защото го убиха по пътя. Подозирам, че убиецът се е стремял да предотврати тази наша среща. Досещам се обаче, че книжата на Кандор са в Катаза.
— Убили са го заради това?! — облещи се Лиан. — Кой?
— Затвориха ме тук, преди да науча. Предполагах, че е Мендарк, Игър или някой ааким. Тоест някой от
— Но точно къде в Катаза? — не сдържа досадата си Лиан. — Претърсвах там и може цял живот да не ми стигне, за да ги намеря.
Рулке се подсмихваше.
— Всичко ли да ти поднеса на тепсия? Още в младостта си проумях, че за да постигна нещо, трябва да вложа и собствените си усилия. Но убийството на карон ме засяга лично. Доволен съм, че го спомена. Тъй… Къде ли Кандор би съхранявал онова, което е най-ценно за него? Ще ти подскажа — такова място има всеки и се набива на очи. За останалото ще се досетиш сам, защото съм убеден, че тази част от Катаза е непокътната и в момента. Какъв е следващият ти въпрос?
— Ключът за Огледалото на Аакан.
— Не те разбирам.
— Фейеламор твърди, че Ялкара го е заключила, но тя — Фейеламор, имала свой ключ в Туркад.
— Нищо не знам и за това. Нямам представа как е боравила Ялкара с Огледалото. Я ми кажи — с какво се е захващала тя напоследък?
— Напоследък ли?! — смаяно промълви Лиан. — Ялкара отдавна я няма.
— Как тъй я няма?! — вкопчи се в ризата му каронът.
Дали пак предаваше приятелите си?… Как пък не. Всички знаеха за бягството на Ялкара.
— Според Преданията тя си е послужила с Огледалото, за да открие пролука във Възбраната. Отворила портал и се прехвърлила обратно на Аакан преди повече от три столетия. Ти не знаеше ли?
Рулке се тръшна на стола си и зяпна звездите.
— По-ценен си, отколкото си мислех. Тук бях… откъснат от света. Най-значимото събитие за хиляда години, а аз нищичко да не науча… Вярно е, че имам много да наваксвам. Значи Възбраната може да бъде преодоляна. Май и моят кръгозор е бил твърде ограничен. Какъв е последният ти въпрос? Кое е най- съкровеното ти желание?
Лиан забрави чувството си за вина.
— Тайната писменост на кароните. Искам Тълкувателната плоча — камъка с ключа към вашите писмена.
Рулке се навъси.
— Прекаляваш. Тълкувателната плоча е унищожена. Лично аз я натроших, хвърлих парчетата в пещ, а после пръснах праха в океана. Нашият език е единственото, което успяхме да пренесем от пустотата. Никой освен кароните не бива да го научи. Това няма да получиш.
После обаче размисли. „Защо да не му обещая? Дори да му дам след време тези знания, вече не би
