Тъмна е луната

— Единственото от нашата култура, което пренесохме през пустотата — подхвърли Рулке, който го гледаше. — Разбира се, тук не могат да бъдат нищо повече от сенки.

Щом Лиан омете подноса, каронът му каза:

— Сега ще те потопя в транс. Ще останеш в този унес, докато ми разказваш Преданията, съставени по време на моето затворничество в Нощната пустош. Прерови паметта си и подбери всичко съществено. Не пропускай и твоето „Предание за Огледалото“.

Той раздвижи ръце и погледът на Лиан се изцъкли. Въздишката на карона носеше цялото бреме на хилядолетния плен.

— „Само препатил плъх не налита на сиренцето.“ Като му дойде времето, ще се отзовеш и на принудата, която ще заложа в съзнанието ти. Ако не бе отстъпил доброволно, не бих могъл да постигна това. Но в скритите си мисли сам знаеше колко силен е копнежът ти.

Лиан послушно изреждаше сказанията и щом свършеше едно, въпросите на Рулке го пренасяха към друго. Понякога каронът му донасяше храна или поднасяше чаша към устните му. В края на деня гласът на разказвача задра в гърлото. Рулке го пренесе на диван, докосна челото му и го приспа. Тялото на младежа обаче започна да потъва в дивана. Каронът го измъкна с кисела ругатня и втвърди дивана за сметка на съседната стена. Прозрачният таван също провисна като хлабава гума.

„Времето ми изтича. Дано успея!“

Съвсем скоро поиска от Лиан да продължи. Така изминаха няколко дни. Но преди да събуди летописеца от транса, Рулке трябваше да направи още нещо. Наведе се и заговори в ухото му:

— Ела при мен, когато се върна на Сантенар, и ще бъдеш възнаграден. Цената, която искам, е нищожна. Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе. Ако не поискаш да платиш дълга си, заложих в тебе принуда. Не дойдеш ли, ето какво ще усетиш. Разбери, че не се наслаждавам на страданията ти. Принуден съм да го направя.

Чукна с пръст слепоочието на Лиан и младежът тутакси се сгърчи. Ту обвиваше тялото си с ръце, ту ги размахваше. Очите му се изцъклиха. После каронът го докосна по челото и Лиан замря.

— Колко е слаб пред болката — каза си Рулке. — Да, тази недостойна раса е в упадък. Ще дойдеш ли? — изрече по-силно.

Лиан отвори очи и отговори с изненадващо ясен глас:

— Ще дойда.

Клепачите му се спуснаха.

— Събуди се!

Лиан се размърда и стана замаян.

— Какво ми стори?

— Нищо, което трябва да те плаши. Потопих те в транс и ти ми разказа Преданията. Те ми стигат, за да продължа с плановете си. Ако искам още сведения и няма от кого да ги получа, пак ще те потърся.

— Какво?! — изхриптя Лиан, който се клатушкаше.

Рулке го хвана за рамото.

— Тук времето не означава почти нищо, но в света отвън са минали три-четири дни, откакто започна разказа си. Вече не си ми нужен.

— Мога да си отида ли?

— Да. Кажи на своите приятели, че си избягал. Как ще обясниш спасението си… твоя работа, нали си разказвач. Постарай се обаче да ги убедиш, иначе ще станеш безполезен за мен и никой от двама ни няма да получи каквото иска. Няма никакъв смисъл веднага да те хванат в лъжа. Поспи още минутка… — Лиан отново изпадна в унес. — Забрави какво ти казах. Забрави и за измяната си. Отиди при портала. Когато те събудя, скочи и повярвай, че си избягал.

— Боя се от портала — смънка Лиан със затворени очи.

— Има защо да се боиш. По-ненадежден от този не съм виждал. Но и за мен, и за тебе няма друг изход оттук. Представяш ли си, ако погуби мен, докато се измъквам. Що за жестока шега ще бъде! Хайде, върви. Ще те прехвърля на място извън крепостта в Катаза, за да не пострадаш.

Лиан се надигна неуверено и се повлече към дъното на залата. Застана там смутен, а Рулке го доближи и направи някакъв жест. Плочата се освети бавно, в сияещия въздух над нея се появиха ивици като пара над котле. Лиан се пулеше към портала, все едно не разбираше какво вижда.

— Събуди се! — заповяда каронът и в същия миг се хвърли към него.

Лиан отскочи назад върху плочата, за да избегне удара. Тунелът се изду и Лиан хлътна заднешком в него. Порталът бавно се сви, избледня и угасна.

Нощната пустош се разтърси с пронизително стържене и се смали вихрено. Рулке се затътри към творението си и се хвърли вътре. За малко да не успее. Неговият затвор се сви до размерите на залата и накрая се обтегна около машината.

Рулке лежеше и дишаше тежко. Ръката му се сгърчи — първият пристъп на призляването, което досега бе потискал с волята си. Възстановяването щеше да му отнеме безценна седмица. Дали Нощната пустош щеше да издържи толкова?

Изпъна се на пода. Предстоеше му много работа, преди да се впусне в огромното предизвикателство да покори Сантенар. Добре, че онези там не подозираха.

14.Гатанката

Малко под южния край на платото един малък павилион от жълто-зелен камък беше сгушен в горичка, вкопчила се в стръмния склон. Там често бе седяла Малиен. Сега и Каран свикна да прекарва времето си на това място. Взираше се в пресъхналото море или разглеждаше каменистите езерца и мочурища сред дърветата по-надолу. Усещаше, че и тук е скрита сила, но различна от онази в разлома. Сигурно затова мястото бе допаднало и на Малиен.

Мразеше крепостта — тази чужда развалина. Спеше в палатката си до павилиона, къпеше се в едно от вирчетата и се засищаше с фурми и други плодове, които тепърва узряваха по клоните на дърветата.

Бе прекарала пет самотни дни в Катаза. Следобед тръгна край ръба на платото в търсене на диви растения, с които да разнообрази храната си. Зърна полянка с див лук — стотици скупчени нагъсто луковици. Тъкмо се наведе да откъсне по-дебело снопче и всичко се разми пред очите й, досущ като при пропадането в портала. Подобно на торнадо завихряне шареше из въздуха зад крепостта, отхапа камъни от покрита с мъх стена, разпиля ги като бисквити и хлътна зад ръба към павилиона. Вятърът донесе стипчива миризма. Чу се силен пляскащ звук. Заскърцаха падащи дървета и земята се разтресе.

Тя се втурна по пътеката, но още не смееше да се надява. Порталът ли беше? Тичаше през гората, а бодливите клони я дращеха. Стигна до павилиона, спря и се загледа надолу. Заради повалените стволове изобщо не виждаше езерцето, което й служеше за вана.

— Лиан? — извика тя плахо.

Провря се между клоните. Нямаше и следа от портал. Отмести гъста папрат и пред нея се откри дъното на езерцето. Вместо вода имаше полуизгнили дънери. Скалите наоколо бяха опръскани с черна кал.

— Лиан!

Газеше през мокрите останки и изритваше от пътя си треските.

— Лиан?

Може би го е затиснало дърво… Тя заобиколи тичешком повален на земята дървесен ствол. Очакваше да види от другата страна смазаното тяло на Лиан. Нищо! Надеждата и вълнението й гаснеха. Седна на дървото и впери празен поглед пред себе си. „Сигурно е заседнал в промеждутъка, където го е натикал неустойчивият портал“, разсъждаваше унило тя.

Зад нея се чу тихо жвакане. Извъртя се, но не видя никого.

— Лиан? — прошепна Каран и отново затършува из сумрачния хаос на опустошението.

Пак жвакане… Тя притича към опразненото вирче. Само воняща черна кал и гниеща дървесина. Изведнъж сякаш един от дънерите повдигна ръка и я отпусна да цопне безволно.

— Лиан! — изпищя Каран и скочи до него.