упорства. Реши, че е най-добре да си я измисли веднага. Въобрази си, че Лиан лежи на прага на смъртта недалеч от нея и я призовава с последния си дъх. Образът беше толкова ярък, че внезапно в съзнанието й се мярна разкривеното му лице и Рулке, който като че бъркаше с пръсти в главата му.
Това й стигаше. Смъкна дрехите си, омота ги на вързоп и го стегна с колана. Пак пропълзя надолу, бутайки вързопа пред себе си.
Така успя да се провре на косъм. Одра гърдите и раменете си, ожули бедрата и задника си, но се промуши край ъгъла в пролуката между двете плочи. Колкото и да я плашеше тясното пространство, тя си позволи кратък отдих. Кожата й опираше в камъка и се сгорещяваше още повече. Каран мина над купчина чакъл и се озова в по-широката кухина на стълбата. Тук можеше да се изправи. След дупката под купола все едно попадна в дворец, но скоро се убеди, че и оттук няма изход.
От едната й страна се извиваше стената, отгоре огромни каменни блокове се крепяха несигурно един друг. Сега разбра, че голяма част от кулата е рухнала. Стената пък беше нацепена. Каран зърна през нея покривите на крепостта — смазани и разбити, но встрани много куполи и шпилове още стърчаха.
Мащабите на разрухата я смаяха. Чудеше се каква ли е участта на нейните приятели, но чувствата й бяха замрели и нямаше сили да се тревожи. Облече се припряно, поседна да намъкне ботушите и с изненада забеляза до крака си дупка в стената, засипана с отломки.
Отмести няколко парчета със счупен метален прът, който намери на стълбата. В стената се откри вертикална кухина — Каран не знаеше, че тя бе побирала едно от дебелите крепежни въжета във вътрешността на спиралата. При рухването на кулата опъването го бе скъсало и изхвърлило нагоре. Между вътрешните стени имаше разстояние, малко по-голямо от ширината на раменете й. Надолу тунелът беше задръстен, но докъдето стигаше погледът й, пътят за катерене беше открит.
Стените бяха гладки и я затрудняваха, само че извивката на спиралата й даваше възможност да запъва с длани и колене. Два пъти засядаше, преди да види дневната светлина. Главата й се подаде навън. Бе високо горе, от подножието на кулата я деляха седемдесет-осемдесет разтега. Намираше се върху скупчени прекършени останки от каменните спирали, които още стърчаха въпреки силния си наклон. Доста по-надолу имаше други развалини от кулата, а по тях висяха извивки от стълбата. От вътрешността на кулата бяха останали само огромни купчини отломки. А при западния край на платото разломът изстискваше от себе си червенееща омекнала скала.
Дори за опитен катерач като нея спускането беше смразяващо, защото нямаше никакви помощни средства. Но не беше толкова зле — при срутването на кулата повечето плочи от облицовката се бяха изпокъртили и сега Каран можеше да се захваща сравнително здраво по грапавата, ръбеста повърхност.
Започна да притъмнява, когато тя най-после стъпи на земята, завлече се по осеяната с отломки площадка и стигна до полуразрушената крепост. По коридорите се добра до помещенията, където бяха живели аакимите. Намери вода и само няколко пакета храна, останали от огромните запаси. Явно все някой бе оцелял след падането на кулата и бе решил да прекоси Сухото море. „Дано са Шанд и Малиен!“ Тя се нахвърли на храната като изгладнял вълк.
После отиде да се види в огледалото на банята. Пред нея стоеше окаяница, покрита с кръв и мръсотия, които потта бе спекла на кора. Очите й червенееха от спуканите капиляри при преминаването на портала. Панталонът й бе скъсан на едното коляно.
Малко по-късно с огромна радост намери раницата си там, където я бе оставила преди изкачването по кулата. Извади чисти дрехи, отиде при резервоарите, изкъпа се, изпра старите дрехи и се приведе в по- приличен вид. После тръгна да претърсва Катаза, дори пак пълзя по развалините на кулата, за да дири Лиан.
Не го намери, пък и всъщност не вярваше, че има надежда. Нали го бе зарязала в Нощната пустош? А Нощната пустош се свиваше. Може и да бе вече мъртъв.
Въпреки всичко продължи диренето си и на другия ден. Преброди безбройните помещения в Катаза. Обиколи платото, в случай че порталът се е преместил и е изхвърлил Лиан някъде наоколо. Не намери нищичко. И тогава наистина потъна в отчаяние.
„Няма го и това ще ми тежи винаги. Трябваше да го опазя. Или е мъртъв, или е в Нощната пустош, където Рулке рано или късно ще го подмами, за да го употреби за своите цели. Как би могъл Лиан да му се възпротиви? Аз самата не бих могла да издържа.“
Твърде силен беше страхът й за самата нея, ужасът от нов пристъп на безумие. Рулке бе събудил спомени, които тя се опитваше да забрави вече цяла година — Емант, полудяването, Големият събор…
Твърде лесно си бе позволила да повярва в покварата на Лиан, беше го обвинила без никаква причина. И колко ловко я беше надхитрил Рулке, като вся раздор между нея и Лиан. Той бе много изкусен във всяването на раздори.
Тя седна на стъпалата пред рухналата кула. Нямаше как да научи колко време е минало след тръгването на оцелелите от Катаза. Дали и ходът на времето в Нощната пустош не беше различен? Струваше й се, че е била там само няколко дни. Но по платото не откри следи от приятелите си дори там, където пръстта беше мека. Може би ги нямаше от седмици, но не и месеци, защото слънцето достигаше най-високата си точка в небето почти на същото място.
Лек ветрец разпиля книжа по настилката. Каран нехайно улови един лист и позна почерка — свитък на Тенсор, върху който бе писал и Лиан. Скочи и се втурна да събира останалото. Накрая откри и откъде ги бе изтръгнал вятърът — торбата на Лиан, увиснала по ръба на платинения купол. Отряза вървите, за да я вземе. Вътре беше и безценният му дневник, в който бе започнал съставянето на „Предание за Огледалото“. Прелистваше и се връщаше в дните, когато бяха заедно, докато спомените не й натежаха непоносимо.
Следващите два дни изминаха бавно и тягостно. От детството си Каран не помнеше такава самота. Да тръгне или да остане? Всеки избор криеше рискове. Сухото море вече се бе превърнало в безпределна фурна. Нямаше да извърви сама дори късия маршрут, избран от Мендарк. Щом не можеше да настигне другите, трябваше да чака в Катаза до зимата. Още двеста дни, а Рулке можеше да я докопа тук всеки миг.
Ако искаше да догони групата, задължително беше да потегли още сега. Но не й се тръгваше. Мотаеше се при платинения купол, провиснал накриво на ръба на крепостта. Под него двамата с Лиан се любиха за пръв път, а този миг беше важен като мистично тайнство за нея. Но спомените само я натъжаваха. Нямаше сили да се откъсне. Уви се в наметалото, притисна дневника към гърдите си и накрая заспа.
13.
„Само препатил плъх…“
Рулке се бе възстановил по-бързо от Лиан. Стоеше вторачен в летописеца, наглед толкова млад и беззащитен… но и Каран го бе подлъгала с външността си. Дали прочитането на мислите му, което бе извършил току-що, бе показало всичко у Лиан, след като зейните бяха прословути с наследствената си устойчивост към разгадаване на умовете им? Каронът предпочиташе да не рискува. Наведе се и огледа младежа по-внимателно. Нещо странно и рядко срещано в този зейн го озадачаваше.
Искаше му се да знае повече, но тъкмо в оскъдните знания беше уязвимостта му. Преди да го затворят в Нощната пустош, той бе опирал силата си на натрупаните сведения. Сега разчиташе единствено на кратките си срещи с гашадите в Туркад, а тогава Лиан не бе имал значение за него.
Отчаяно се нуждаеше от свои съгледвачи. След натикването му тук само гашадите бяха съхранили верността си към него, но с времето и тяхната служба се бе превърнала в доста безполезен ритуал, докато накрая не го забравиха съвсем. Вярно, беше ги пробудил, но сега те бяха само бледа сянка на предишните му способни слуги. Колко дълго щяха да развиват уменията си отново? Изобщо не разполагаше с толкова време. За хиляда години светът се бе променил неузнаваемо, а за него целият този период беше като книга с празни страници. И враговете му, каквито бяха сега, бяха същинска загадка.
Но Лиан можеше да му помогне да излезе от затруднението. Познаваше мнозина от враговете му, а като летописец никой не оспорваше правото му да говори с когото пожелае. Е, не беше съвършеният шпионин, но се оказа съвсем подходящ за ролята. Освен това знаеше Преданията. Рулке щеше да научи първо тях от него.
Тази необичайна черта в младежа не му даваше мира, въпреки че имаше още безброй неща, над които
