Побързаха да изминат още малко път през остатъка от нощта. След няколко часа изгревът пламна като факел на изток и щом слънцето се отдели от хоризонта, жегата ги принуди да спрат и да опънат палатките.
Мендарк се озова до Лиан.
— Има нещо, което не споменах снощи. Длъжник си ми за петнадесетте години, през които ти плащах издръжката в школата.
— Много добре го зная. Какво ще поискаш от мен?
— Просто не забравяй и занапред кой е господарят ти — изрече Мендарк заплашително.
Каран беше нервна през цялата следваща нощ. Щом спряха призори, тя мълчаливо изяде своя резен скаг и веднага се провря в палатката, която Лиан бе разпънал в сянката на нисък рид. Смъкна дрехите си и заспа на мига.
Денят се точеше мудно в ужасната жега, рядка дори за Сухото море. Всички спяха — тук нямаха нужда от стражи.
Каран въздъхна и се обърна насън. Очите й зашариха под клепачите. Задъха се, после изстена. Лиан се отърси от неспокойната дрямка и я видя да се надига. Тя сви ръце към гърдите си, вдиша дълбоко три пъти, разкрачи се като за вдигане на голяма тежест, изпъшка тихо и протяжно, накрая изпъна ръце над главата си, сякаш крепеше товар.
Пръстите й закачиха пръта и събориха платнището. Лиан я измъкна от гънките. Каран го гледаше със съвсем бистър поглед, преливащ от отчаяние.
— Страх ме е…
Останалите вече се събираха около палатката, нетърпеливи да разберат какво става.
— Каран сънува нещо неприятно — подаде глава Лиан и се шмугна вътре. — Какво ти се присъни? — попита той, щом нагласи палатката.
— Рулке. Стоеше върху творението си като победоносен завоевател. Отпред машината излъчваше светлина, която изгаряше всичко. Лиан,
— Да! — шепнешком отвърна Лиан. — Той идва!
Тя се отпусна по гръб. Знаеше, че няма да заспи. Бе премълчала, че в съня й Лиан стоеше до дясното рамо на Рулке като най-верния му служител.
Лиан и Каран се мъкнеха последни през местност, осеяна с хиляди огромни каменни буци, остри зъбери и криволичещи като лабиринт падинки. Другите се отдалечаваха постепенно. Зад поредния завой стоеше Игър. Лиан се озърна и се вцепени — огромният Баситор ги бе издебнал отзад.
— Какво има? — разсеяно попита Каран, улисана в своите тревоги.
— Шпиони! — избълва Баситор. — Изменници!
— Лъжци! — добави Игър. — Я седнете да си поприказваме.
Какво друго можеха да направят, никой от вървящите отпред нямаше да ги чуе? Седнаха на проядена от вятъра жълтеникавокафява гънка в соленото дъно. Баситор извади дълъг нож.
— А сега, Лиан — подхвана Игър, — ще ми обясниш какво се случи вчера, иначе…
Кимна към аакима, който приклекна пред Каран.
— …иначе ще й избода очите — довърши Баситор.
— Няма нищо за обясняване — невъзмутимо отрече Каран. Не би им показала колко се бои. — Сънувах Рулке. Стоеше върху творението си, от което бликаха мощни лъчи.
Игър почти долепи носа си в нейния.
— Това ли било?
Тя надуши киселия му дъх. Жълта пелена покриваше зениците му.
— Да…
Очите й обаче кривнаха. Не можа да се възпре.
— Лъже! — изрева Баситор и върхът на ножа му опря в долния й клепач. — Отговаряй правдиво. Кълна се, ще провеся очите ти на бузите.
— Каран — смотолеви Лиан, — ако има още нещо, кажи им го!
Тя плачеше от ужас, но въртеше глава.
— Щом е тъй, заеми се
Баситор го хвана за брадичката и поднесе острието към очите му. Лиан се смръзна и се опули към върха на ножа, без да мига.
— Е, Каран? — злорадо подкани Игър. — Какво предпочиташ? Да извадим очите на твоя любим или…
Баситор опря ножа в слабините на Лиан.
— Сънувах, че и Лиан стои там до Рулке — запелтечи тя. — Но това е само сън!
— Който доказва падението му. Друго няма ли да си признаеш? — троснато попита Баситор и пак вдигна ножа към лицето на жертвата си.
— Не. Няма друго — отвърна тя безсилно.
— Изобщо не сме приключили с вас — увери я Игър. — Лиан, разкажи ни пак за Нощната пустош. Искаме да знаем какво си правил през петте дни, когато останахте само ти и Рулке.
Лиан започна да говори, но Игър го прекъсна още на първото изречение:
— Това го чухме. Сега кажи
Лиан поклати глава. Щяха да го осакатят, защото нищо повече не можеше да им разкаже. Каран съзря единствения си шанс. Игър беше непохватен в слепотата си. Лесно би му се изплъзнала. Но пъргавият Баситор… Тя щеше да се спаси, Лиан — не.
Едната й длан опираше в земята. Стисна шепа зърнест прахоляк и когато Баситор се обърна с ножа към нея, привлечен от движението й, тя запрати всичко в очите му.
Заслепи го, но не го разколеба. Той се хвърли с ножа напред към мястото, където знаеше, че ще я намери, а другата ръка разпери, за да я улови, ако понечи да избяга.
Лиан подложи крак и аакимът се просна по корем. Острието полетя към Каран под напора на огромната тежест на Баситор. Тя трескаво се извъртя, ножът потъна в спечената сол до гърлото й, а Баситор се стовари върху нея. Главите им се удариха с пукот.
Това обърка аакима за миг, в който обикновено тромавият Лиан успя да грабне ножа.
— Помощ! — развика се Лиан с цялата мощ на гласа си. — Игър, не мърдай! Помощ!
Усукваше робата на Баситор под врата му и притискаше върха на ножа в основата на черепа му.
— Махни се от Каран, ама много бавно. Опиташ ли се да ме изненадаш, ще ти прекъсна гръбнака.
Мускулите на аакима се напрегнаха. Лиан се страхуваше от врага си, натисна още по-силно и изсъска:
— Ще го направя! — Така стегна робата, че Баситор не можеше да си поеме дъх.
Игър понечи да се прокрадне към тях.
— Стой си на мястото — троснато заповяда Лиан, — иначе ще убия единственото ти приятелче,
Аакимът се отпусна изведнъж и се търкулна встрани, за да освободи Каран. Тя имаше огромна цицина на челото и друга на тила. Гледаше зашеметено.
Лиан й подаде ръка.
— Да вървим. А ти се махни от пътя ни!
Замахна с ножа така, че дори болните очи на Игър да го видят.
Игър се притисна към стената на долчинката.
— Аз не забравям! Ще живеете в страх от мен до края на дните си. Заклевам се, че ще ви смажа, колкото и време да мине.
16.
Бурята
Каран седеше на ръбеста издатина в солта и бършеше челото си. Вонеше като всички останали, защото
