не можеха да отделят и капчица вода за миене. Нямаше смисъл и да сменят едни потни, пропити със сол дрехи с други, също толкова мръсни. Седмица на изнурителни усилия и нищожно изминато разстояние. Всеки следобед започваше буря, носеща вихрушки от сол, която продължаваше до среднощ, като им отнемаше безценни часове за ходене. А и заради новолунието нощите бяха още по-тъмни. Все още не бяха излезли от лавовите полета, където в мрака рисковете нарастваха прекалено. Всеки ден тръгваха, щом се развидели, и вървяха, докато жегата не станеше непоносима.
Седем дни след присъединяването на Каран и Лиан към групата излязоха от базалтовата равнина в район, където солта бе образувала наноси с височината на кули или се бе нацепила на проломи. Вятърът извайваше фантастични форми от стърчащите грамадни парчета.
Сега минаваха по дъното на прокарано от бурите ждрело, дълбоко осем до десет разтега. Едрите зрънца на солта хрущяха и скърцаха под краката им. Ходенето изморяваше бързо, затова пък имаха сянка и печелеха по някой и друг час през деня.
Каран и Лиан пак останаха последни и дишаха праха, вдигнат от подметките на другите. Лиан обаче държеше да вървят накрая, защото така всеки му беше пред очите. Дори да искаха, не можеха да говорят със сухите си напукани усти. Пък и отдавна бяха изчерпили желанието си за общуване заради честите спречквания.
В средата на следобеда потеглиха, за да наваксат още малко по равното, преди вятърът да ги спре по неволя. В далечната мътилка висеше жълтеникав облак.
— Този изглежда по-зле от предишните — промърмори Осейон.
Облакът беше несравнимо по-голям от другите, предшествали бурите, които носеха солени вихрушки.
— Ей! — извика Осейон, свил шепи около устата си.
Вървящите отпред аакими се бяха откъснали от групата и се тътреха с наведени глави. Той побърза да измъкне брадвичката от раницата си и заудря с нея по металната основа на шейната за съдовете с вода. Скоро всички разбраха за опасността и се домъкнаха обратно. А бурята обхващаше половината небе.
— Палатките няма да ни опазят от това — изкрещя Аспър.
— Малко по-назад имаше пещери — отвърна с вик Каран.
Затичаха в цепнатината, разделила на две солена канара. Нататък тя се превръщаше в пещера, издълбана от прастари стихии.
— Не става за нищо! — отсече Шанд. — Вятърът ще нахлува вътре.
— Нямаме време да търсим по-подходяща — насилваше гърлото си Аспър в шума на бурята. — Ако я запречим с платнищата и шейните…
— Няма да издържат при такъв вятър.
— Не издържат ли, ще измрем!
Напъхаха се в пещерата. Беше дълга трийсетина крачки и имаше множество разклонения. Стените и таванът бяха образувани от нашарени в червено, кафяво и жълто слоеве сол, подът беше осеян с твърди парченца от същото вещество. Аакимите шетаха припряно — едни разшиваха палатките, други разглобяваха шейните и правеха от тях рамка с големината и очертанията на отвора. На нея щяха да закрепят съединените платнища, за да образуват врата.
— Побързайте! — пришпорваше ги Мендарк, но нямаше как да свършат работата по-скоро.
Порив на урагана обсипа с бяло убежището им. Каран се свря в малка вдлъбнатина с гръб към вятъра. Закри лицето си с наметалото, но прахолякът проникваше в ноздрите й. Чу как Лиан се задави до нея.
Тъкмо поставиха вратата и стихията връхлетя с цялата си свирепост. Платнището заплющя. Осейон и аакимите, които я държаха, бяха залепени за стената. Някой изохка, после рамката се изтръгна от ръцете им и прелетя през пещерата право към Лиан.
Баситор тъкмо прекрачваше натам. Метна се надясно и улови рамката с една ръка. Тя го хвърли във въздуха и единият й край се заби в стената до Лиан. Баситор се стовари миг по-късно.
Лиан се изправи.
— Ти ми спаси живота! — смънка невярващо.
Аакимът се обърна по корем, подпря се на колене и изплю кървава крачка със счупен зъб в нея. Усмихна се толкова сърдечно, че Лиан веднага разбра какъв приятел би имал, ако всичко бе потръгнало другояче.
Лицето на Баситор се изопна полека.
— Да, но какъв ли ще бъде този живот? — Обърна се и едната му ръка провисна. — Аспър, май си изкълчих рамото.
Лечителят го прегледа.
— Не мърдай.
С рязко дърпане, от което в очите на Баситор изскочиха сълзи, той намести рамото.
Платнището се издуваше, още малко и рамката щеше да полети отново. Вятърът фучеше мощно през отвора и пещерата побеляваше. Каран се тръшна върху рамката, стисна краищата на качулката си и зачака.
Напорът на бурята отслабна. Аакимите се събраха наоколо, за да решат как да поправят разкривената рамка. След половин час я издигнаха повторно. Натегнатото платнище бумтеше като огромен барабан. Щом вятърът се засилеше, през пролуките се вмъкваха прашни струйки.
През цялата нощ ураганът виеше в малкия каньон, стенеше жаловито както в Шазмак и изнервяше всички. От неспирния шум на платнището дори аакимите губеха невъзмутимостта си.
Дочакаха така зората на следващия ден. Празните мехове за вода бяха повече от пълните. В пещерата проникна мъждива, бледожълта светлина. Нощем използваха светлиците, взети от Катаза. За кой ли път обсъждаха положението си. Вестта за творението, която бяха чули от Лиан, им отнемаше последните надежди. Рулке щеше да разполага с могъщо ново оръжие, а сред тях цареше несъгласие, пък и им трябваха месеци да се доберат до Туркад. И какво ли щяха да заварят там?
Тенсор седеше безучастно с наведена глава. Но когато Лиан говореше или дори се уединяваше мълчаливо, долавяше как аакимът се вторачва в него толкова безстрастно, че неумолимо прониква в дребничките му тайни и илюзии. Струваше му се, че душата на Тенсор се е отърсила от всички заблуди, затова и околните нищо не можеха да скрият от него. И тогава Лиан си спомняше каква награда му бе предложил Рулке — знание, за което летописецът може само да мечтае. Копнежът го изгаряше и той не се съмняваше, че е изписан на лицето му. Тенсор също разгадаваше предателството, което Лиан може и да бе извършил, но не бе съхранил в паметта си. Или не бе направил това? А и защо Тенсор не го издаваше?
Лиан спеше в закътано ъгълче на пещерата, но усети пронизваща болка в слепоочието. Странна, бодлива болка, каквато изпитваше за пръв път. Седна със зейнала уста и зърна крайчеца на тъмно наметало да се скрива зад ъгъла. Изпъпли на длани и колене, защото страданията му се засилваха, но не видя никого.
— Случи ли се нещо? — сънено попита Каран.
— Боли ме главата. Все едно някой се опита да отвори черепа ми.
Тя веднага се хвърли да погледне зад ръба на стената и се върна.
— Няма нищо. Заради пещерата е — и моята глава тежи от жегата. Опитай се да поспиш.
Тя задряма и се събуди пак. Отиде при вратата да се разтъпче. Платнището все така бумтеше от вятъра. Някой бе запушил повечето пролуки около вратата, но прахът проникваше вътре.
Осейон и Шанд играеха на зарове, издялкани от сол. Мендарк сумтеше насън в един ъгъл. Игър и Баситор прекарваха повечето време в разговори, сврени в дъното на пещерата. Встрани Аспър се занимаваше с гърба на Тенсор, както всеки ден, но нямаше голямо подобрение въпреки грижите му.
Каран се прокрадна да види какво прави Игър. По-навътре пещерата се разделяше на множество ниши. Игър и Баситор бяха избрали най-усамотената. Каран се плъзгаше с гръб, долепен в стената, и успя да ги доближи.
Баситор седеше с гръб към нея, но лицето на Игър се виждаше. На неравния под между тях бе сложен гаснещ полека светлик от Катаза, а върху него — необикновено устройство от тел и късчета кристал. Приличаше на кръгла кошница. По-голям кристал по средата проблесна в рубинено червено, когато тя
