изскърца със зъби. Мейгрейт го притисна още повече:
—
— И на двата въпроса отговорът е „не“ — въздъхна Ванхе. — Твоят план има… известни достойнства, но осъществяването му ще ни навлече страшни последствия. Мейгрейт, не ти се противопоставям, защото знам, че няма да се справя по-добре от тебе. Ако заповядаш, ще застана начело на войските и в безнадеждна атака срещу портите на пустотата. Но не и преди да ти кажа какво ще ни сполети заради това.
— Добре — промълви тя. — Тази вечер искам да чуя предимствата и слабите ни страни при война в Банадор. Никакви продължителни кампании. Ти и офицерите ще ми представите възможностите за дръзки набези и бързи удари — стратегия за незабавна победа. И всичко да бъде опазено в пълна тайна.
— Ще бъде изпълнено — поклони се той по-ниско от обичайното.
През следващата нощ всички пътища от и към Туркад бяха блокирани, всички мостове бяха под охрана, всички бродове — под наблюдение. Не биваше нищо да се разчува. Основните сили на Първа армия потеглиха преди зазоряване. Четиринадесет хиляди души напредваха с дълги бързи преходи по Федилския път, като оставяха стража на всички мостове и бродове зад себе си.
Дилман бе описал точно положението в Банадор — опустошена страна. „Защо? — недоумяваше горестно Мейгрейт. — Кому е нужно? Какво се надяват да спечелят?“
На седмия ден войските трябваше да се разположат на около една левга от Втора армия, която бе заела позиции в дълга долина под защита на остро като бръснач било. Дилман изведе нагоре Мейгрейт, Ванхе и трима офицери през опожарена гора към удобно за наблюдение място и там дочакаха изгрева.
Отрано се познаваше, че денят ще е твърде горещ.
— Това ли е цялата Втора армия?
Мейгрейт се взираше към лагера в по-ниската част на долината, недалеч от речното русло. По лицето й имаше сажди, по косата й бе полепнала пепел.
— Не, но повечето им хора са тук.
— Какво е разстоянието оттук до Готрайм?
— По-малко от един ден в онази посока — посочи на север техният водач.
„Толкова близо… Случайност ли е?“
— Ясно. Ние ще нападнем в четири часа сутринта през билото.
— Не! — неволно извика Ванхе. — Погледни как са се подготвили за отбрана — ровове, огради от заострени колове, ями, клопки… Изобщо не бихме успели да преодолеем всичко това по тъмно. А и в бъркотията ще се избиваме едни други.
— Никога няма да преодолеем отбраната им и по светло — отсече Мейгрейт. — Ще разберат за атаката. Единственият начин е да минем през билото, да разделим силите си на две и да ударим оттук и оттам — показа му тя, — значи по пътя и от двете посоки, малко преди разсъмване.
— Да атакуваме нагоре по пътя! Ще повалят половината ни хора, преди да се доберем до тях.
— Ще си послужа с илюзия, за да стигнем до лагера им незабелязано.
Не изпитваше обаче увереността, с която изрече обещанието си. Такова усилие би я изцедило, дори ако нямаха насреща си гашадите.
— Това ще бъде неочаквано за тях — настоя Мейгрейт и му подаде далекогледа. — Виж колко нехайно пазят портата.
— Прекалено нехайно за войници под командването на гашадите! Впрочем нашите части ще заемат позиция чак днес следобед. Немислимо е да ги пришпорваш в толкова дълги преходи по пътищата, после да ги пратиш нагоре по склона в мрака и да очакваш да се сражават добре на другата сутрин.
— Сега имаме предимство, но няма да го запазим дълго. Изненадата е единственият ни шанс.
— Ще изпълня заповедите ти — отвърна Ванхе с равен глас. — Ти как ще се справиш с гашадите? Чувал съм приказки, че
— И за това ще се погрижа — заяви Мейгрейт.
Щом запомниха разположението на вражеския лагер, Ванхе и офицерите му се върнаха, за да започнат подготовката за нападението. Мейгрейт, Дилман и нейният телохранител останаха горе. Стичащата се пот прокарваше пътечки по почернялото й лице. Една грешка… и Първа армия щеше да бъде изтребена. Ако пък надделееха, каква щеше да е участта на бунтовниците? И защо гашадите толкова се стараеха да всяват раздори? Имаше ли смисъл да подклаждат бунт точно тук?
Най-неотложната главоблъсканица беше как самата тя да победи гашадите. Някои сред тях имаха дарбата на усета, пък и я засилваха, като работеха съвместно. Успееха ли да прозрат замисъла й, битката щеше да е загубена предварително.
Цяла сутрин оглеждаше лагера. След няколко часа Дилман се прокашля зад гърба й.
— Лар, нека се махнем оттук.
Времето изтичаше, а тя знаеше не повече от предишния ден. Върна се при позициите, които вече заемаха нейните войници. Всички се изпъваха в стойка „мирно“, шепнеха си зад гърба й за чудноватите сили, които владее, обещаваха си един на друг светкавична победа утре. В устата й напираше вкус на кисело. Тя си оставаше куха фасада, празна черупка, която гашадите щяха да пометат от пътя си с първия замах… а тези нещастни глупаци наоколо щяха да умрат заради нея.
Цял следобед и вечерта измисляше заблудата, с която да прикрие предните отряди, за да стигнат потайно до портата на лагера. Умуваше над всяка форма и разновидност на Тайното изкуство, които бе изучила. Първо й хрумна да прибегне до илюзия, като буквално създаде измамни образи във въздуха. Въпреки ярката луна нощната тъма би й помогнала. Не вярваше обаче, че е способна да прикрие цяла армия от толкова многоброен противник.
Веднага се отказа от всякакви хрумвания за масова хипноза. Не би успяла да я наложи от разстояние, а и не намираше лесно в себе се тази способност. Не умееше да съпреживява чувствата на другите.
Имаше и друга възможност — да ги скрие в нещо реално, например в мъгла. В тази поразена от сушата страна, в гореща лятна нощ?
— Къде е най-близкият водоизточник? — прошепна тя на Дилман малко след полунощ.
— На половин левга, точно до техния лагер.
— Можеш ли да ме заведеш там?
— Не мога, лар. Пуснали са патрули навсякъде край реката. Важно ли е?
— Не, поредната прищявка на ума ми…
Защо да го тревожи с прозрението, че ще влезе в битка с празни ръце?
— В подножието на онзи хребет има извори — вдигна рамене Дилман. — Но в този пек може да са пресъхнали.
— Опитай се да намериш някой — почти беззвучно заповяда Мейгрейт.
Дилман не се връщаше. Май все пак щеше да й се наложи да използва илюзия. Тя се покатери на едно дърво и впи поглед в пътя и вражеския лагер. Скоро отдолу застана Ванхе и неспокойно вдигна глава.
— Готова ли си?
— Още няколко минути — помоли тя с привидно хладнокръвие.
Бе прахосала цялото си време за подготовка. Нямаше да се справи дори с илюзия освен най- простичката — мъгла, плъзнала по пътя. Но ако часовите откажеха да повярват на очите си, измамата щеше да претърпи неуспех на секундата.
— Трябва да тръгваме — настоя Ванхе. — Сега готова ли си?
Не, не беше готова, но беше длъжна да направи нещо.
Четири часът сутринта. Въпреки облаците луната осветяваше пътя. Първа армия се покатери до билото и се раздели на два отряда.
— Промъквайте се тихо — повтори Ванхе на офицерите, — докато онези не вдигнат тревога. Тогава щурмувайте портата. Колкото по-бързо се придвижите, толкова по-лесно ще ни бъде. Нахлуете ли в лагера, ще изстреляме осветителни ракети.
