Носеха се безцелно дни наред по вълните, защото нямаше достатъчно здрав моряк, който да се занимава с платната. Водата за пиене се покри с гнусна зелена ципа, а когато отвориха едно буре с осолено свинско, намериха вътре бъкаща купчина личинки.
Екипажът си знаеше кого да обвинява за проклетия късмет — високия, вечно смръщен пътник, осакатен от частичната си слепота. Подшушваха си, че бил магьосник, и окаяното им плаване беше най-доброто доказателство за това.
Една сутрин Игър се събуди от жесток ритник в бъбреците. Никой не искаше да си навлече злощастие, като убие магьосник. Вързаха му обаче ръцете и го пуснаха в лодка заедно с невинните му помощници. Избутаха я встрани от борда, без да дадат на прогонените мъже весла, храна или вода.
Двамата наемници си помогнаха взаимно да се развържат, но не докоснаха въжетата на Игър. Той не събра сили нито да се защити, нито дори да се освободи. Морето ги подмяташе един ден и една нощ. На втората сутрин Игър отвори очи от шума на разбиващи се вълни. Лодката се плъзгаше край пуст скалист бряг. Помощниците прибраха златото му и скочиха във водата.
Той яростно претриваше дебелите въжета в ръба на една дъска, но те си бяха все тъй здрави и след час, когато лодката се удари с единия борд в камъните и се преобърна. Игър политна към покритите с миди скали, поредната вълна го запрати към брега, после го повлече обратно.
Най-сетне и неговият късмет проработи — следващите вълни бяха по-малки и с тяхна помощ пропълзя над линията на прибоя. Разръфа въжетата в ръба на строшена черупка на стрида и се заклатушка между скалите. Добра се до някакво село.
Дотътри се до колибата на старейшината. Оказа се, че е жена. Различаваше само силуета й през своите възпалени от слънцето и покрити със сол клепачи.
— Ще ми помогнете ли? — изграчи Игър.
Кървеше навсякъде от стотиците порязвания след ударите в скалите.
— Какво да направим за вас? — попита тя.
Имаше доста младежки глас за знахарка, за каквато я помисли той.
— Трябва да се добера до Туркад.
— Няма кой да ви откара дотам.
— Щом е така, докъдето можете. Моля ви.
— Че това ще ви струва цели пет сребърни тара! — натърти тя, сякаш говореше за половината богатства на света.
Колко противно му беше да проси…
— Нямам дори грайнт в джобовете си, но върна ли се в Туркад… Аз съм Игър!
Тя помълча.
— Чувала съм, че спазвате обещанията си. Можете да ни пратите парите оттам… или да ми се отплатите другояче.
Скоро свалиха изпокъсаните му дрехи, нахраниха го със супа от морски таралеж, а раните му покриха с виолетово парещо мазило. Преспа в колибата на старейшината — най-голямата почест, която можеха да му окажат тук. Макар той да не събра сили да я ощастливи с онова, което тя очакваше в отплата. Е, когато Игър заспа, жената все пак получи, каквото искаше.
Сутринта донесоха дрехите му закърпени и одимени, защото ги бяха сушили над огън. Знахарката, която се бе издигнала още повече в очите на съселяните си, го нахрани с мариновани рибешки карантия. Вкусът им беше още по-гаден от вида им. Накрая тя му се поклони, засмените хора от селото го настаниха в голямо кану и гребците поеха покрай брега. След един ден беше в Ганпорт и успя да се качи на кораб, отплаващ към Туркад. „Колко са услужливи, а дори не са мои поданици… Ще ги възнаградя щедро.“
Едва когато стъпи в Туркад, той си позволи отново да мисли за Мейгрейт. Поне десетина пъти бе чул от непознати как е унижила Тилан. Игър възнамеряваше да повиши Ванхе в главнокомандващ.
На кея в Туркад куцукащо бездомниче си проби път до него, като изблъска с лакти половин дузина съперници. Мръсните боси стъпала на момчето бяха мазолести и покрити с циреи.
— Господине, нека да ви водя, а? Става ли, а?
— Момче, заведи ме в щаба на армията. И по-чевръсто.
Нямаше търпение да види Мейгрейт и да сподели тази вечер леглото й. Вървеше след хлапето и си припомняше как тя съчувстваше на страданията му, как го накара да се измъкне от коравата броня на отчуждението си. Колко ли трудно й е било…
Само да не бе надникнал в очите й, откъдето сякаш Рулке отвърна на погледа му. Това го обезсърчи. Мислеше си със срам, че тогава избяга от Мейгрейт, както ученик се изплъзва от размаханата тояга на класния наставник. Но острите тръни, които Рулке бе забил в съзнанието му, вече бяха извадени. И сега Игър ясно виждаше позора си — доскоро се бе наслаждавал на несекващия ужас, както принцеса на ваната си, пълна с мляко. „Край на това!“ Всичко между него и Мейгрейт щеше да потръгне по новому.
Изведнъж почувства безпределна сила в себе си. Върна се в своите владения, заобиколен от армии. В този миг недоумяваше защо изобщо се е плашил от Мендарк или от Рулке. Дори му се стори, че вижда малко по-ясно. Затътри се по стъпалата пред Цитаделата и се натъкна на вестоноската Долода, която позна първо по гласа.
— Господарю! — ахна младата жена и се разкрещя с все сила: — Господарят е тук! Господарят Игър се завърна!
Тутакси падна на колене пред него. Игър я накара да се изправи.
— Вярната Долода! Аз съм почти сляп. Плати на това момче и веднага донеси акта за закрепостяването ти на служба при мен. От този миг насетне ти си свободна!
— Свободна… — прошепна Долода. — Но как ще живея?
— Ще бъдеш моя адютантка със заплата един тар седмично — осведоми я Игър с неизчерпаемо добродушие.
— Един тар!
Май й бе прозвучало като „кофа жълтици“.
— Повече ли искаш? Съгласен съм. Два сребърни тара! Сега тичай да донесеш документа. Ей, да дойде писар! — изрева Игър. — Състави договора на Долода като моя адютантка. Къде е този Зарет?!
Намериха хлуна Зарет и Игър го изпрати да занесе в селото торба сребро. Върна се и Долода. Крепостният й акт бе отменен с поставянето на множество официални печати, а договорът бе подписан незабавно.
— Тъй… Къде е Мейгрейт? — развълнувано попита Игър помощничката си. — Заведи ме при нея, без да се помайваш.
Долода се притесни.
— Господарю, тя е в Банадор…
—
— Поведе Първа армия към Касим, за да влезе в битка с гашадите.
— Какво?! Кога?
— Преди пет дни.
Игър слушаше обясненията й, а сърцето му сякаш попадна в менгеме, стягащо по-силно с всяка секунда. Да тръгне с армия в труднодостъпните земи на Банадор срещу не по-слаби войски, които вече са се окопали и изпълняват заповедите на гашадите… Слабоумие. Самоубийство! Мейгрейт беше обречена.
— Кой допусна тази тъпотия?! — разбесня се той. — Ще го разпердушиня. Ще го продам в робство!
— Маршал Ванхе — отвърна разтрепераната Долода. — Другите ви пълководци бяха убити…
— Ванхе, а! На кръст ще го разпъна! Подгответе ми кон. След час тръгваме към Банадор.
Подплашени от яростта му, придружителите се приготвиха още по-рано. Препуснаха на югозапад по Федилския път. Лесно беше да следват армията. При всяко спиране Долода скачаше от седлото и шляпаше с неизменните си сандали към някой местен човек, за да научи преди колко време са минали оттук войските.
Не почиваха нито денем, нито нощем, само сменяха конете. Профучаха през мрачната Фейдонска гора, която стигаше до северните граници на Банадор. Следобед на другия ден бяха в прашния град Рейдомин, където пак се качиха на нови коне. Игър приличаше на буреносен облак. Все му се струваше, че надушва потоците от кръв.
