че маршалът през цялото време й дърпа конците. Но и двамата внимаваха да не си отправят предизвикателства. Опозорените гашади няколко пъти направиха опити да я отвлекат, но всеки път бдителната стража на Ванхе ги отблъскваше.
Лека полека, след яростни схватки в околностите на Туркад и на други места, войските на Ванхе надделяваха. Потушиха бунтовете и четири от петте армии отново бяха готови да изпълняват заповеди. Мейгрейт имаше чисто символично участие в изпълнението на тази задача, за която бяха нужни воини. Необяснимо защо обаче бойният дух беше небивало висок. Състоящите се почти изцяло от мъже армии се прекланяха пред нея, което Игър никога не би успял да постигне. Знаеха, че тя не се отнася към тях с надменно безразличие.
Един ден бе задълбала в дневниците на Игър и стараеше се да измъкне нещо от неговите стратегии и планове, за да измисли как да се справят с гашадите, когато на прага застана вестоносец. Тя вдигна глава. Отдавна се боеше от новините, които й носеха денем вестоносците, а нощем — шпионите.
Само в една област от империята не можеха да наложат властта си — Банадор. По-точно казано, бяха отнели от гашадите всичко останало, но те с необяснимо настървение се бяха вкопчили в тези бедни, никому ненужни земи. Защо ли бяха толкова важни за тях? Може би защото се намираха най-близо до тяхното ново леговище Шазмак? Гашадите рядко попадаха в плен и не казваха нищо. Каквито и да бяха подбудите им, те успяха напълно да разложат отвътре Втора армия на Игър, изпратена в Банадор. Трябваше да бъде направено нещо, и то по-скоро.
А толкова силни угризения, както за съдбата на тази област, тя не бе преживявала. Сред окупираните от Игър земи тъкмо Банадор имаше най-малко общо с делата и замислите му — хората там се занимаваха със своята си работа и никога не посягаха към благата на съседите си. А сега всичките им несгоди се дължаха на едно-единствено нещо — открадването на Огледалото от Мейгрейт. Но ако потеглеше с войските натам, щяха да загинат хиляди, областта щеше да бъде разорена… дори при победа. Товарът на предводителя май щеше да я смачка накрая.
Даде знак на вестоносеца да влезе. Той беше висок и привлекателен мъж със светлоруса коса и петна от сажди по униформата. Мейгрейт бе научила, че е кадърен младеж, който познава добре Банадор. Макар да имаше трапчинки до ъгълчетата на устните си, не стоеше засмян пред нея. Мълвата й приписваше суров нрав и той искаше да отговори по-скоро на въпросите й.
— Аз съм Дилман,
Отдаде чест и й връчи навитите на руло съобщения. Мейгрейт не ги разгърна веднага.
— Дилман, какви са новините от Банадор?
Той изопна рамене и заговори сковано.
— Положението е лошо, лар. Преди три дни Втора армия се нахвърли с всичките си сили срещу нашата бригада. Дадохме много жертви. Сега Втора армия заема голяма част от подножията в Бандор и застрашава нашите позиции на изток и на юг.
— Значи се стигна до битки?
— Да! Сражават се упорито срещу нас и не вземат пленници.
— А как са хората в Банадор?
— Понасят жестоки лишения, лар.
— Защо?
— Равнините са опустошени от Тулдис до Варп — показа той на картата. — Почти навсякъде плодородните земи са съсипани. Нашите противници изгориха всяка нива, всяка къща и хамбар, всяка купа сено. Изклаха или отведоха добитъка. Петдесет хиляди души са бездоми, децата гладуват.
Мейгрейт се смръзна. Твърде много бе страдала като малка, да понесе зверства спрямо деца.
— А долините между възвишенията?
— Там не е толкова тежко, хълмовете са трудно достъпни.
— Но защо правят всичко това?!
— Не знам, лар — промълви той печално и за пръв път човекът показа под маската на войника. — Нашата страна дори не поддържа свои войски.
— Къде е разположена Втора армия в момента?
— Тук, при Касим — посочи Дилман.
Тоест недалеч от Готрайм…
— Ванхе — изви глава Мейгрейт, — защо са предпочели това място? Има ли то някакво стратегическо значение?
— Никакво! Изобщо не е удобно за отбрана. Те обаче ни предизвикват непрестанно, все едно
Сянка на безпокойство се мярна в съзнанието й, но тя не бе свикнала да се осланя на интуицията си и я пренебрегна.
— Дилман, ти познаваш ли Каран Фърн от Готрайм?
— Споменават я в слуховете за Огледалото, лар, а аз знам, че е ваша приятелка. Но никога не съм бил в Готрайм.
— Благодаря ти. Нахрани се и си почини. Може би скоро ще ви повикам.
Вестоносецът отдаде чест и излезе, а Мейгрейт се зачете в донесенията.
— Този трън трябва да бъде изваден — заяви накрая на Ванхе. — А защо да не ги уморим от глад? Мисля си дали да не ги обкръжим до пролетта. Една зима в Банадор ще охлади желанието им да се бунтуват.
— Ами жителите на Банадор? — напомни хладно тя.
— Мнозина ще умрат от глад, но такава е цената на войната.
— Лесно е да го кажеш, това ти е занаятът. Банадор обаче с нищо не е заслужил тази война.
Ванхе се сепна, сякаш чу богохулство.
— Позволяваш на пристрастията си да вземат връх над здравия разум. Там рискът е да загубим цяла армия, а нашата задача е да победим във войната.
— Твоята задача! — озъби му се Мейгрейт.
— Да изложим на опасност армията заради такава незначителна цел е същинска глупост! Досегашните ни така наречени победи срещу тях се дължат на благоразумното им отстъпление. Една грешна стъпка и ще ни разгромят.
— Ти ме постави на този пост — по-студено напомни тя. — Отнемаш ли ми пълномощията?
— Възложих ти ги, за да имаме водач, под чиито знамена да се обединим, а не за да командваш моите армии.
— Доскоро оставах с друго впечатление от думите ти. — Гласът й вече вледеняваше. — Моите постъпки несъмнено ми извоюваха авторитет.
— Но не власт! Мейгрейт, ти не си военачалник, как ще поведеш армията?
— И ти беше най-незначителният сред пълководците.
Ванхе почервеня.
— Не съм се стремил да поема командването.
— Нито пък аз, ако не си забравил!
— Противопоставяш ли ми се?
— Принуди ме да овладявам изкуството на военачалника и предводителя. Спасих Туркад от пълно поражение… спасих и твоя живот! Стратегията ти е погрешна, затова предлагам своята. А
Не можеше да разгадае чувствата на стария боец по безизразното му лице, но и не се налагаше. Стойката му и напрегнатите мускули на шията издаваха борбата, разгоряла се у него. Той сам й беше предоставил официално властта, а навикът да се подчинява бе дълбоко вкоренен в душата му. Но разсъдливостта му не се примиряваше с идеята за поход срещу Втора армия в Банадор. Той беше съвестен пълководец и смяташе всеки войник за скъпоценен.
— Имаш две възможности за избор — натърти тя тихо. — Или да се отървеш от мен и да станеш предводител, или да ме следваш. В това съм непреклонна.
Вътрешната му борба пролича по-явно. Издуха се и мускулчетата по челюстите му, дори се чу как той
