банята, за да не я изпревари никой.
След това се заключи отново и се върна към мислите, гонещи се из главата й по целия път дотук. Що за дарба притежаваше, та Рулке се стремеше така безмилостно да я покори на волята си? Какво бяха правили Лиан и Рулке в Нощната пустош? Дали отговорите не бяха свързани?
Лиан се обиди в първия момент на желанието й да е сама, но скоро свикна с положението. Отделната стая му предоставяше такова богатство от време, че той потъна в работа по сказанието си. Това също дразнеше Каран. Колко лесно се приспособяваше този противен тип! Поне много по-лесно от нея, защото въпреки всичко той й липсваше, особено нощем.
Мендарк наистина не бързаше да се отправи на изток. Останаха няколко дни в „Тайфунът“ — голяма, удобна и яка сграда в старинен стил, с дебели каменни зидове, керемиден покрив, широки тераси и малки прозорци, заради които винаги беше сумрачно вътре. Странноприемницата се намираше на височинка пет- шест крачки над широката крайбрежна улица до пристанището. Времето беше ясно и следобед морският бриз правеше по-поносими лъчите на напичащото слънце.
Лиан хареса Флуд, а след като се махна Игър с неговите обвинения и заплахи, от плещите му падна голям товар. Всеки ден ставаше призори, колкото и да не му беше присъщо, и заравяше нос в книжата си. Това беше стихията му — пишеше неуморно по цял ден сред разхвърляните бележки, които сами по себе си стигаха за дебел том. Страниците на дневника му, събраните свитъци и пергаменти бяха гъсто запълнени със ситни редове. Лиан си купи в града нов дневник — внушителен бележник с множество празни тънки листове. Плати прескъпо, шест сребърни тара, и вече му се налагаше да брои грижливо намаляващите монети в кесията. Във втория дневник описа всичко случило се след тръгването от Катаза и подхвана първата, груба версия, която щеше да бъде преправяна отново и отново, за да се превърне в трета книга от „Предание за Огледалото“.
Вечер се веселеше в кръчмата или на терасата отпред, забавляваше всички с разказите си, смееше се без мярка и поглъщаше още по-безмерни количества зелено вино, ухаещо на стафиди, или пурпурно — силно и стипчиво. Посред нощ се затътрузваше по стълбата нагоре, а понякога се свличаше по нея. От време на време и Мендарк сядаше да се разведри, наглед подмладен и безгрижен, почти както по пътя към Зайл преди години. Все пак смехът му звучеше малко напрегнато, веселието му изглеждаше попресилено.
Талия беше по-приятна сътрапезница. Умееше да предразположи всекиго. Веднъж-дваж се присъедини към Лиан, не изоставаше в опразването на чашите, а на всяка пиперлива история отвръщаше с още по- неприлична. Нищо не можеше да помрачи духа й, защото скоро щеше да отпътува за родината си. Тя обаче беше заета с подготовката и за всеобщо съжаление не слезе повече в кръчмата след втората вечер.
Аакимите отседнаха в друга странноприемница, чак в отсрещния край на Флуд. Според настроението си биваха печални, равнодушни или разсеяни. Не им беше до развлечения. Пък и зърнеше ли някой Тенсор, седнал тихо в ъгъла, или побелялата, мършава като сноп съчки Селиал, губеше всякакво желание да се весели.
И Шанд седна до масата първата вечер, но подобно на Каран се затваряше в себе си. Държеше се по- отчуждено с всеки изминал ден. Не защото не одобряваше подобни волности, просто нямаха значение за него, докато задълбаваше в спомени за отдавна отминали времена, и накрая сякаш нищо от настоящето не можеше да стигне до ума му.
Каран оставаше вглъбена в себе си и гледаше с все по-силна досада как Лиан се наслаждава на живота. Измъчваше я наученото от Тенсор и непрекъснато се връщаше към детството в стремежа си да открие какви ли са били заложбите й. И се подсещаше за не една и две необикновени случки. Тепърва осъзнаваше колко изкусен възпитател е бил нейният баща. Дори Тенсор не бе успял да заличи напълно основите, заложени от него в душата й.
А после се върнаха сънищата. Една нощ я спохождаха видения за Рулке, друга — за гашадите, които я водеха по ажурните мостове на Шазмак при своя господар. Рулке стоеше разкрачен върху своето творение и я чакаше. Тя беше ключът към постигането на великата му цел.
Дали му беше необходима, защото е презряна трикръвна? Затова ли Тенсор бе сторил всичко по силите си да потисне дарбите й? И какво бе получила накрая от него — съсипан живот или избавление? Нямаше отговори.
Изведнъж Мендарк се разбърза. На петата сутрин доближи Каран и Лиан, които бяха отишли да закусят на крайбрежната улица.
— Ние потегляме! Не ни чакайте в Туркад преди зимата.
— Значи ние няма закъде да бързаме — промърмори Лиан и изпъна крака под масата.
— Помнете, че нашите премеждия са тайна. Не дърдорете за тях във всяка кръчма по пътя. — Той се взря изпепеляващо в младежа. — За тебе говоря, летописецо. Познавам те. Дай дума, че ще си затваряш устата, иначе — заклевам се във всички сили на вселената — върна ли се, ще си платиш прескъпо.
— Обещавам — прошепна смирено Лиан.
Помахаха за сбогом от кея, когато изпратиха Мендарк, Талия, Осейон и Пендер. Аакимите още чакаха кораб — онези, които видяха до кейовете първия ден, бяха отплавали.
— Скоро ще има кораб, ако не утре, то вдругиден — обещаваше началникът на пристанището.
Но дните се изнизваха и Каран губеше търпение. Отначало й допадаше да мързелува и да се къпе или да плува, когато й скимне. Но Пендер и Талия ги нямаше, бавенето започна да я изнервя.
— Толкова си се затворила в себе си напоследък… — подхвърли Шанд, когато излязоха да се поразходят на следващата сутрин.
— Имам много поводи за размисъл.
— Какво ти каза Тенсор в пустинята?
Тя бе позабравила колко е проницателен старецът.
— Над това умувам, а и за други неща. Мисля си за дома.
Той не я разпитваше, а тя нямаше намерение да споделя.
Мъката, че е далеч от Готрайм, я глождеше все по-болезнено. Колко ли още е западнало имението заради войната? Не са ли пострадали нейните хора? Още ли се крепи старият Рейчис? Заплахата за света, надвиснала заради Рулке, я тревожеше далеч по-малко отколкото съдбата на обитателите на Готрайм и нейния дом. Но скоро той можеше и да не е вече неин, ако не започнеше да изплаща дълговете си…
И друг копнеж набираше сила у Каран, покълнал още след отпътуването й от Готрайм. Искаше да остави имението на свое дете, да му повери и родовите Предания. Но как да си го позволи насред всички тези несгоди? Много й се искаше да поговори с Лиан за това, но сякаш ги разделяше стена и тя не знаеше как да я преодолее. Не виждаше причина за неувереността си и все пак се боеше, че той ще посрещне с подигравки домошарските й мечти. Или пък направо ще я отритне. Затова Каран си мълчеше, таеше този копнеж в себе си и се улисваше в другия — да се прибере у дома.
Шанд също бе изправен пред препятствие в живота си и не му се говореше за това.
— Нещо не е наред ли? — попита все пак Каран по време на последната разходка. — Толкова си тъжен.
— И аз имам много неща да обмислям — бавно изрече старецът.
— Какви?
— Те… се случиха отдавна. Повратната точка в живота ми. Не мога да се примиря.
— Къде беше тогава?
— О, далеч, при Бурия Нгурле. Не искам да обсъждаме това — по-рязко каза той.
Сутринта на следващия ден Каран намери кратка бележка под вратата си: „Добра сполука! Ще се видим в Готрайм през зимата.“
Почувства се изоставена и за пръв път от много време изтича за утеха при Лиан.
— Шанд си е отишъл!
Това успя да го откъсне от писането.
