Тъмна е луната

сериозно препятствие.

Няколко пъти дочуха по пътя вести за завръщането на Игър и участта на Втора армия.

— Нали ти казах? — натякна Фейеламор. — Е, какво мислиш сега за този твой любовник?

Мейгрейт чувстваше как се отърсва и от последните нишки на връзката си с Игър. Той беше същинско чудовище и вече нищо не означаваше за нея. Щом взе това решение, вече нямаше друг избор, освен отново да служи на господарката си — на тази жена, която бе властвала над нея през целия й живот? И дългът към която не би могла да изплати до края на дните си.

— Приключих с него — троснато промърмори Мейгрейт.

От този миг с всяка крачка се лишаваше от откритата наскоро самоувереност, завръщаха се унинието, отчаянието и празнотата на предишния й кошмарен живот. Докато доближат скривалището, което Фейеламор си бе избрала в дебрите по гористите подножия на Дънет, новото „аз“, което Мейгрейт бе градила с толкова мъчителни усилия, вече го нямаше. Фейеламор за пореден път беше обсебила съдбата й, а под новата за нея любезност се криеше все същата грубост.

— Най-после пристигнахме — промърмори господарката й и се отпусна на обрасъл с мъх камък, а въздишката й криеше бремето на вековни безплодни стремежи. — Единствено това място в Сантенар ми напомня донякъде за Талалейм. Тук мога да постигна целта си.

Избраното от нея убежище беше дълбока долина, стигаща до планините. Завършваше с на практика непристъпна висока стръмнина. Ридовете от двете страни също бяха почти отвесни и опасни за катерене — по-добри и от крепостни стени. В долината се влизаше по улей, издълбан във варовика от речните води, които се спускаха буйни, дълбоки и студени в руслото си. Двете жени проникнаха в скривалището си по тесен корниз край реката. Нямаше да бъдат неуязвими тук, но трудно би ги доближил някой и задачата да се опазят се улесняваше. По-нагоре долината се разширяваше и тъмнееше под гигантски дървета, а в горния си край беше влажна и мъглиста под стъпаловидни водопади, достигащи височина триста разтега. Увивни лози покриваха стволовете, около които всичко беше обрасло с папрати. Фейлемите сигурно биха харесали тази земя, тя беше бледа сянка на родината им. Фейеламор я бе намерила отдавна и беше запомнила мястото, за да дойде тук при нужда.

— Прекрасно е — промълви Мейгрейт, когато се огледа във всички посоки.

Фейеламор се изправи като ужилена.

— Не само прекрасно, а подходящо! Каквото и да направя тук, ще ми провърви, а ни предстои много работа. Как се нуждая от сънародниците си…

— Още са в Мириладел, нали?

— Повечето са там. На триста левги оттук. — Мириладел беше земя на езера, блата и прохладни гори от южната страна на Големите планини. — Но колкото и да са далеч, трябва да ги доведа тук. Ето я и първата от твоите най-важни задачи.

Мейгрейт затаи дъх. Започваше онова, което бе очаквала през всичките дълги години. Е, ако не очаквала, поне се бе подготвяла за него. Всъщност изобщо не беше сигурна, че го желае.

— Първо ще се опитам да достигна с мисловна връзка фейлемите. Ти ще ме подкрепяш! Седни тук.

— Способна си да установяваш далечна връзка?! — смаяно възкликна Мейгрейт. — А аз си мислех…

— Тази дарба е присъща именно на фейлемите, макар че и сред нас се среща рядко. Не съм ли ти казвала по време на обучението ти?

— Ако е така, защо ти не дойде с мен във Физ Горго да откраднем Огледалото?

— Де да бях дошла! — навъси се Фейеламор.

Започнаха, като свързаха съзнанията си с лекота. На Мейгрейт преживяването не й допадна също както при връзката с Каран при Физ Горго миналата есен. Чувстваше го като нахлуване в най-неприкосновените кътчета на душата й — единствените, които бе успяла да опази само за себе си при дългото си подчинение на Фейеламор. Съзнанието й се възпротиви и отхвърли връзката, а самата тя отхвърча по гръб на тревата.

— Въздържай се! — изгъгна Мейгрейт. — Или ще се свързваш с мен както аз предпочитам, или няма да го правим. Не бърникай в главата ми.

Господарката й се надигна бавно и сви пръсти. Мейгрейт се напрегна, готова да избяга. Но каквото и да бе намислила Фейеламор, отказа се веднага и се настани на камъка.

— Както желаеш. Само връзката има значение. Ще опитаме пак, ако си готова.

Мейгрейт се слиса. Може би и тя имаше някаква власт над Фейеламор…

Накрая, без да навлиза в мислите й, господарката й налучка връзка, която Мейгрейт беше склонна да търпи.

„Еламай, Еламай!“ — отправи зов Фейеламор.

Безпределната празна тишина на света кънтеше в ума на Мейгрейт.

— Толкова са далеч… и е толкова трудно — прошепна Фейеламор.

„Еламай! Халал! Гетрен!“

— Не отговарят.

Тя зовеше неуморно, но отклик нямаше. Фейеламор посърна.

— Защо мълчат? — Беше се вкопчила в дънера, за да не се свлече на земята. — Много съм отпаднала. Дай ми малко от твоята сила.

На Мейгрейт й се стори, че собствената й кръв изтича от гърлото й по връзката. Изведнъж й се зави свят и тя също трябваше да се подпре, за да не падне. Ручейчето се превръщаше в пълноводен поток. По челото й изби студена пот.

А Фейеламор упорстваше, докато в очите й не изскочиха сълзи. Мейгрейт се почувства омекнала като надут преди седмица балон. Всеки момент можеше да припадне, затова се излегна на тревата.

Накрая доловиха отговор, макар и съвсем слаб.

„Кой ни вика? — дочуха като шумолене на сламки. — Ти ли си, Фейеламор?“

„Да, аз съм. Време е. Елате при мен в Елудор. Намира се на северозапад от големия град Туркад на остров Мелдорин. Намерих убежище в планинските подножия — местността се нарича Дънет.“

Нямаше нужда да обяснява, че тук има гора — нима фейлеми биха се скрили другаде?

Мейгрейт чувстваше гнева им, нежеланието да се отзоват.

„Защо не ни потърси досега? Къде беше толкова години?“

„Нямаме време! — напрягаше се Фейеламор. — Елате! Елате! Веднага и потайно.“

Не чу нищо.

„Ще дойдете ли? — Връзката чезнеше. — Ще дойдете ли?! — Отново мълчание. — Умолявам те, Еламай! Длъжни сте да дойдете. — Фейеламор зарови лице в тревата. — Свържете се с мен утре!“

Връзката избледня като светлина след залез.

— Ще дойдат! Трябва да дойдат!

Мейгрейт си мълчеше. Защо пък да идват? Те бяха прогонили Фейеламор, още когато самата тя беше дете. Не знаеше причината, но в нея се криеше и отговорът на загадката за нейното раждане и смъртта на родителите й.

На другата сутрин Фейеламор се събуди раздразнена и наежена.

— Какво ти е? — попита Мейгрейт, щом й омръзна да я гледа как крачи напред-назад.

— Фейлемите трябваше вече да са ме потърсили.

Фейеламор веднага се извърна, за да не среща погледа й. Към края на деня вече не можеше да се владее. Въпреки присъщата за нея сдържаност тя дори започна да си гризе ноктите. Никой не пожела да се свърже с нея в мислите й.

— Защо не ги призовеш отново? — учуди се Мейгрейт, когато приготвяше вечерята.

— Не мога! — изстърга гласът на господарката й. — Връзка на такова разстояние не е нещо, с което се захващаш всеки ден.

— А аз си представях…

— Трудно е да я установиш и на една левга. Ако разстоянието е две левги, става четири пъти по-трудно.