Тъмна е луната

глупава помощничка. Аакими загиваха и в Шазмак, и далеч извън стените му, цял Ягадор беше пламнал от северните до южните си предели. Безчет хора се бяха простили с живота си, повечето заради Игър. А с военния си поход в Банадор, уж по най-благородни подбуди, Мейгрейт бе изтребила още мнозина.

Колко ли деца щяха да умрат от глад тази нощ, защото бащите им не са се прибрали вкъщи след сражението? Колко ли вдовици щяха да си изплачат очите? Колко ли майки, бащи, братя и сестри щяха да ридаят за онези, които никога нямаше да зърнат отново? Колко дръзки млади бойци се домъкваха обратно сакати и озлобени от болката и мизерията? Мейгрейт за пръв път допускаше подобни въпроси да се впият в ума й.

Дори след двадесет години тези рани нямаше да заздравеят. И за какво воюваха? По волята на един или друг тиран. А по-лоша от Фейеламор нямаше.

„Някой трябва да стори и добро на този свят — рече си Мейгрейт, — и няма кой друг да свърши това вместо мен. Започвам да проумявам своя дълг… към самата себе си. Ще открия призванието си в онова, което доскоро беше само досадно бреме за мен. Времето с Фейеламор, Игър и Ванхе ми даде уменията, каквито малцина други имат. Останалото зависи от мен. И когато мигът настъпи, трябва да съм готова.“

Тя не си позволяваше да безделничи. Плетеше рогозки и стени от тръстики, съшиваше ги с усукана трева и ги провесваше между пръти. Накрая се сдоби с колиба — леко, но пък доста уютно убежище. Там окачи хамака си, за да не й досажда толкова влагата. Фейеламор, ако ще, да спи свита на кълбо в някое клонато дърво.

После се зае да прерови облите камъни в речното русло и запълни времето си със сътворяване на светлици. Отдавна се бе усъвършенствала в това до майсторство, но пък беше минало много време, откакто бе упражнявала тези си умения. Всеки светлик се различаваше от другите. Правеше по някой и от камък, ако усещаше, че е подходящ. Повечето бяха от минерали, каквито се намираха тук. Най-лесно беше да събере парчета кварц, обаче не харесваше ослепителната, сякаш накъсана светлина. Предпочиташе калцитите с тяхното меко сияние, но тези светлици се изчерпваха бързо. Най-хубав беше топазът, само че кристалите му се срещаха рядко. Веднъж дори си изработи кълбо от гранит, по-скоро за да провери на какво е способна. Неговите зловещи лъчи, изпускани от стотиците кристалчета в скалата — прозрачни, розови, млечни или черни, прекалено й напомняха за тъмната страна на луната. Послужи си с този светлик веднъж и не го докосна повече.

Когато си възвърна лекотата в направата им, започна да се забавлява с най-негодните за целта камъчета, особено късчетата базалт. Успяваше да изтръгне светлина и от тях, в един от случаите насила. Окачваше своите светлици в малки кошнички от трева и целият бивак пъстрееше, щом паднеше мрак, а светлината бавно бледнееше с изтичането на нощта.

Изпитваше потребност от труд, до изнемога, до болка. Върна се към упражненията си, правеше ги почти по цял ден, но сякаш се опитваше да напредне в празно пространство. Изпълняваше всичко като машина с тяло и душа, дори намери решението на поредната от Четиридесет и деветте кригми, която дълго бе отлагала. Но все не намираше удовлетворение. Искрата, пламнала в нея, само тлееше и догаряше. Как да стигне до източник на сила, за да се избави от господството на Фейеламор и да поеме живота си в свои ръце?

След няколко седмици Фейеламор ненадейно стана от ложето си.

— Утре ще отворим портала!

През цялата нощ седя до огъня, умуваше и понякога драскаше с клечка в пръстта. Мейгрейт се събуди няколко пъти и все я виждаше бодра, но неподвижна. Не усети кога се зазори, край цялата река се разля мъгла. Фейеламор бе отишла някъде срещу течението.

Мейгрейт я последва. Завари я на място, където реката се стесняваше между две бабуни. Тук тя беше широка само десетина крачки, затова пък дълбока и буйна. Древните дървета на гъстата гора обрамчваха руслото. Двете окачиха площадка над теснината. Изплетоха я от увивни лози във формата на три огромни хамака, опънати един върху друг. Закрепиха я с още въжета от лози. Над нея поставиха още една, свързаха ги с тънки отвесни пръти и настлаха покрив от тръстика. Погрижиха се всичко да е достатъчно гъвкаво, за да не бъде разкъсано от вятъра.

Фейеламор слезе и изгледа смръщено този сплетен от растения павилион над реката.

— И така бива — отсъди тя накрая, — макар да не ми харесва, че твърде много напомня за творението на Тенсор. Но пък подобните неща си приличат. Ще ни бъде по-лесно да отворим портала. Ако имах време, щях да му придам красота и по-изящна форма. Е, в края на краищата не се опитваме да проникнем в Нощната пустош. Само скъсяваме дълъг път. Всъщност няма и друг начин да проникнем в онова място.

Мейгрейт стоеше като закована.

— Нямах… представа, че и аз ще дойда с тебе — запъна се тя.

— Какво, да не те е страх?

— Страх ме е, разбира се — сопна се Мейгрейт. — Ти ми втълпи, че това е забранено.

— Единствено за фейлемите.

— Въпреки това се боя. Видях как пострада Игър, когато минаваше през своя портал.

— Пфу! Той е нищожество в сравнение с тебе. Качвай се при мен!

Настаниха се на площадката и Фейеламор извади от кесията си парче блед камък. От едната страна беше полиран, от другата бе ъгловат и лъщеше като стъкло.

— Донесох го от Катаза — обясни тя. — Частица от портала на Тенсор, отчупи се при ненадейната поява на Игър… или на Рулке. Не помня.

— Рулке! — смънка Мейгрейт и стомахът й се сви.

Господарката й не проумя нейната реакция.

— Все едно е. Има значение единствено, че е бил в портала. Подобните неща се привличат… Надявам се това да ни стигне.

Близна парчето, нагласи го грижливо на площадката и стъпи върху него с бос крак. Насочи силата си и създаде връзка между себе си и Мейгрейт.

— Първо да видим къде ще се пренесем.

— Аа, къде всъщност? — попита Мейгрейт, която много се боеше от портала.

Фейеламор не отговори. Замахна и светът се скри. Навсякъде се кълбеше мъгла, после Мейгрейт съзря огромна твърдина върху голо било, а в долината отвъд — разрушен град.

— Тар Гаарн! — промълви господарката й.

Градът избледня, мъглата — също, двете вече надничаха в просторна тъмна стая. В скоби на стените бяха поставени светилници с топло сияние, но и сега им се струваше, че се взират през мъгла… може би мъглата на миналото. Около светилниците мъждукаха ореоли, преливащи се в цветовете на дъгата. На каменния под бе застлан копринен килим, в отсрещния край имаше маса с малко огледало върху нея.

„Огледалото!“ — сети се Мейгрейт, настръхнала от вълнение. Никога нямаше да забрави как надзърна за пръв път в него, когато се промъкна във Физ Горго. И как почувства, че то я призовава.

— Хависард по времето на Ялкара! — неволно потръпна Фейеламор. — Виждаме нейната дневна. Поне такава си я спомням. Надявай се, моли се спомените ми отпреди триста години да са достатъчни, за да я намерим каквато е сега, защото този начин за боравене с порталите крие рискове.

Гласът й секна. Тя залитна и се хвана за ръката на Мейгрейт.

— Помогни ми! Ние — фейлемите, можем да работим с прости творения, колкото и скъпо да ни струва. Задръж картината, докато аз търся пътя. Поеми я по връзката и я запази ясна в съзнанието си. Наблюдавай внимателно. Вероятно ще ти се наложи да поемеш всичко върху себе си на връщане.

Мейгрейт съхрани видението на стаята, а господарката й направи нещо, което нейният ум отказа да възприеме. Фейеламор изсумтя с нескрито задоволство, а следващото й действие беше не по-малко загадъчно. Изведнъж между двете с мощна въздушна вълна се отвори портал. Напорът на вятъра изтласка мъглата, замириса на сухо и застояло.

— Не я изкривявай! — прошепна Фейеламор. — Иначе никога няма да се върнем! Ох, как ме измъчва това!

Щеше да падне без подкрепата на Мейгрейт, която също отмаля внезапно. Нейната господарка изсмукваше силата й чрез връзката, но все едно я изливаше безплодно в реката.