Тъмна е луната

— Спри! — кресна Мейгрейт и впи пръсти в едно от въжетата. — Ще убиеш и мен, и себе си.

Усещането за изсмукване прекъсна. Фейеламор се издърпа и стана. Блузата й беше подгизнала, лицето й беше като смъртна маска.

— Ще опитаме иначе. — Тя се вторачи в Мейгрейт. — Променила си се.

Гледаше неуверено, като че осъзнаваше как губи властта си. Мейгрейт се изсмя. У нея пак се разгоря пламъче, цялата се сгорещи от веселието.

— В Туркад ме принудиха да бъда предводителка, да заповядвам и да искам незабавно подчинение. Счупиха калъпа, в който ти ме бе напъхала. Този опит ме преобрази завинаги. Помни това следващия път, когато понечиш да се разпореждаш с мен безпрекословно. Твоето време свършва, моето тепърва започва.

— Не си видяла и малка част от оръжията ми! — изфуча Фейеламор, но предпочете да избегне свадата. — Да продължим. Сега и ти стъпи на камъка.

Мейгрейт подпъхна ходило под по-дребния крак на господарката си и усети с петата си неравната повърхност на камъка. Ходилото на Фейеламор потрепваше. Мейгрейт не я бе виждала толкова изцедена, откакто се опомниха след Големия събор.

— Добре ли си?

— Забранени дела! — шепнеше Фейеламор. — Ще си платя за това. — Тя направи жест с двете си ръце. — Ще се упражня няколко пъти, за да свикна с портала и да опипам защитата на Хависард. Ще отидем там, където Ялкара ме победи, а после избяга.

Колкото и да се напрягаше, тя не постигаше нищо.

— Виждам къде искам да бъда, но не и как да стигна там. Цялото пространство в онова място е разкривено. Прекалено слаба съм.

Коленете й се подгънаха и Мейгрейт трудно я задържа да не цопне в реката.

— Всичко е напразно — задъхваше се Фейеламор, вкопчена в нея. — Опитам ли още веднъж, не бих имала сила да използвам портала. Ще рискувам с образа, който вече имам.

— Прехвърли ми всичко — предложи Мейгрейт, уплашена за съдбата и на двете. — Покажи ми как контролираш портала.

— Не си готова!

— Вярно е! Не съм. По-готова съм обаче от тебе, а не искам да умра заради неуспеха ти. — Тя се бе опомнила бързо и се чувстваше все по-добре въпреки безплодните усилия на Фейеламор. — Покажи ми как търсиш мястото и точно как се мъчиш да проникнеш.

Другата жена съзнаваше, че е в безизходица. Образите се преляха по връзката. Мейгрейт потърси… и картината на Хависард изплува, устойчива като самата земя, но беше обгърната от огромна прозрачна ципа.

— Има закрила! — озадачи се тя. — Но… май ще намеря къде да минем през нея.

Фейеламор потрепери от нейната увереност. По-късно трябваше да й смачка самочувствието. Но сега единствено важно беше да проникнат в Хависард.

Мейгрейт все още не искаше да мине през портала, но се наслаждаваше на шанса да разгледа Хависард. Повече я безпокоеше състоянието на Фейеламор.

Тя отвори портала.

— Да се прехвърля ли?

— Не! — викна господарката й стъписана, сякаш се безпокоеше за нея. — Първа ще бъда аз, за да го закрепя в другия край. Това е най-опасният момент, особено за мен.

Тя прекрачи в портала и изчезна. Площадката се разлюля неудържимо. Мейгрейт се опря на коляно и едва не дръпна ходилото си от камъка. Усещаше колко опасно е прехвърлянето и за миг се изкуши да премахне опората на портала в този край, докато Фейеламор е в него. И да се отърве от неприятности веднъж завинаги. Не, това беше спасение за страхливци. Тя закрепи портала, за да не се гъне и свива, най-сетне бе стабилизиран и в другия край. Гласът на Фейеламор, променен до шепнещо грачене, я повика.

Мейгрейт се поколеба. След случилото се с Игър не искаше да влиза в портал, но Хависард я подмамваше. Пристъпи, подвоуми се и тялото й сякаш се разтегна в противоположни посоки. Порталът я придърпваше по-силно. Вътрешностите й се усукаха на възли, след миг тя се появи с главата напред в тъмна стая и се удари в нещо.

Полежа малко. Имаше прахоляк в устата си, а и го вдишваше непрекъснато. Заблещука светещо кълбо, въртящите се прашинки полека се слегнаха и тя видя, че са в стаята, която си бе представила Фейеламор. Съвсем същата, макар и прашасала, но Огледалото го нямаше.

— Хависард! — пресекливо изрече господарката й. Лицето й бе загубило розовия си оттенък, изглеждаше стара и повехнала. — Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Порталът се натъкна на защитата, поставена от Ялкара, едва не го изтървах. За малко да умрем и двете. — Очите й издаваха ужаса от непредвидения риск. — Никой не е идвал тук, откакто Ялкара избяга. Наложената от нея закрила не губила силата си и за миг, но какво се е опитвала да опази, никой не знае.

Още дълго след прехвърлянето действителността се разклащаше като вълнички по водата на езеро. Фейеламор изглеждаше посърнала в твърдината на своята стара противничка, но Мейгрейт се ободри.

Изведнъж стените отново се разтърсиха от връхлетяла нереалност — двете жени бяха изхвърлени за недоловим миг от всякакво пространство и време. Хависард го нямаше или пък се пренасяха в моменти, когато отдавна е рухнал. Прозрачни вълни помитаха стените и им показваха други епохи. Тълпи копачи, излизащи от сребърните рудници. Построяването на Тар Гаарн. Или прастара ера, когато тук бе имало само гористи хълмове, ревящи водопади и пантери издебваха кози по склоновете. Всичко се разбърка диво и разтърси умовете им, привикнали с подредения свят. Време и пространство се гънеха и им подмятаха видения, в каквито тънат безумците. Всичко трепна още веднъж и Хависард отново беше на мястото си.

Старо, прашно, простичко уредено място: каменни подове в черно или сивкаво-синьо, тук-там малки килими. Каменни стени в сиво или леден оттенък на синьото. Нарядко се виждаше прекрасен малък гоблен или резба по камъка. Имаше релеф от метални нишки — галопиращ кон, също само в сиво, синьо и бяло. Мейгрейт се пресегна към светлинната лента на стената. За нейна изненада тя грейна по цялата дължина на коридора. Тръгнаха по него и заслизаха по дълга стълба. Не си казваха нищо. Мейгрейт губеше усета си за посоката, сякаш порталът бе завъртял мозъка й наопаки. Боляха я дългите кости в ръцете и краката.

Докато слизаха, действителността отново се измести, но по съвсем различен начин. Неустоимо и плашещо четирите измерения се извиха и разтърсиха. Мейгрейт се почувства като пребита. Загуби равновесие и се търкулна превита по последните три стъпала, притиснала длани към корема си. Всички светлини угаснаха. Фейеламор се тръшна на стълбата, за да не падне. Вдигна своя светлик по-високо и зяпна Мейгрейт. В очите й се преливаха златисти искрици.

— Това пък какво беше?

В Елудор площадката отскочи нагоре и се килна странично от неустойчивостта в прехвърлянето на Мейгрейт. Причини я огромното напрежение, с което тя поддържаше портала въпреки чудатостите на Хависард. После площадката зае предишното си положение и замря, но парчето камък, което Фейеламор бе пренесла чак от Катаза — опората на техния портал, полетя бавно към бурното течение на реката.

32.Аелиор

— Някой май се опита да влезе — подхвърли Мейгрейт.

Нямаше представа защо го каза, нито как го беше узнала.

Фейеламор пак вдигна ръка към светлинната лента, но не можа да я задейства и потръпна.

Мейгрейт знаеше какво я гложди. Нахлула в твърдината на своята неприятелка, господарката й се боеше. Въпреки че Ялкара бе изчезнала от Сантенар преди векове, Фейеламор до ден-днешен се страхуваше от нея! Мейгрейт си позволи тайничко да позлорадства. Тя самата изобщо не се плашеше, макар да не разбираше защо й е толкова приятно в това място.

— Изтощена съм — изломоти господарката й. — Прехвърлянето взе всичко от мен.