Тъмна е луната

— Аз не съм сънувала!

— А Лиан?

— Никога не говори за сънищата си, но ги има често.

Спуснаха се към Банадорските възвишения, които в други земи сигурно щяха да заслужат названието „планини“. Тази област на стръмни ридове и тесни проломи пак беше безплодна след поредната сушава година. Тук-там имаше по някоя махала или отделно стопанство с малобройни стада овце и кози. Не срещаха никого — пътеката минаваше по каменистите безводни била.

Навлязоха сред заоблени гранитни хълмове, по които само тук-там стърчеше по някой бор, а в широките долини се виждаха обработени земи и по-големи градчета. Накъдето и да погледнеха, виждаха следи от войната — изгорени ниви и гори, разрушени мостове и къщи. Недалеч от Готрайм стигнаха до село, превърнато в пепелище.

Каран усещаше корава буца в гърдите си. Дори непоносимите й съмнения в Лиан избледняха пред страха от това какво може да завари вкъщи.

Добраха се и до река Райм, която течеше през нейното владение, оросяваше полята около град Толрайм и продължаваше на изток, за да се влее накрая в морето. Каран нахлупи ниско шапката си, когато минаха през града. Не искаше да поздравява и да обяснява, преди да е видяла дома си.

Толрайм беше видимо бедно, но приятно място. Просто едно разраснало се село — около двеста къщи, няколко дюкяна, пазарно площадче, библиотека и храм, всичко построено от розов гранит и сивозелени шистени плочи. Но сега гледката беше скръбна. На мястото на много от къщите стърчаха само почернели стени. Камъните от средната арка на моста над Райм лежаха разпилени в речното корито. Това щеше да създаде голям проблем напролет, когато реката прииждаше буйно.

Прекосиха я по брод и тръгнаха по криволичеща пътека между високи живи плетове. През пролуките откриваха стъпкани посеви и кости от изклан добитък, които мършоядите бяха оглозгали отдавна.

Имението Готрайм бе разположено в горния край на обширна долина. Склоновете от двете й страни бяха затревени, на много места стърчаха валчести камъни и горички. Изкатериха се на хълма и се показаха комините. Каран преглъщаше сълзите си. Пресметна, че тръгна оттук с Мейгрейт преди почти петстотин дни, като си въобразяваше, че ще отсъства не повече от два месеца.

Обзе я неловкост, че води Лиан и Шанд — би видяла по-натрапчиво всеки недостатък, немарливост и селяндурщина през техните очи. Какво ще си помисли за родното й място Шанд, пребродил надлъж и нашир света, познавал някога властта и богатството? Какво ще открие Лиан със зоркия си поглед на летописец?

Къщата в Готрайм беше малка и овехтяла сграда от розов гранит, а зад нея се простираха по-нови пристройки от същия камък. Цялото здание имаше горе-долу овална форма и изглеждаше ниско със своите три етажа. Обикновеният конусовиден покрив от зелени плочи завършваше с пилон, на който не се вееше знаме. Бронзовият ветропоказател изобразяваше литнала гъска, която обаче бе поразена преди време от мълния и дългата й шия провисваше.

Двуетажните пристройки имаха малки прозорци от външната страна, а от вътрешната бяха добавени дълги веранди. Откритата страна пък бе запречена с ниска ограда, над която се издигаха решетестите рамки за асмите. Градината със зарзават и подправки за кухнята се намираше нагоре по слънчевия северен склон. Всичко имаше някак домашен, саморъчно направен вид, но цветните лехи пред входа бяха спретнати, а чакълът на алеята — заравнен наскоро.

Над овощната градина в дъното на долината започваше тревиста стръмнина с кафяви петна на скални отломъци и гранитни зъбери. Половин левга нататък нагъната гранитна стена преграждаше достъпа до планината. Тясна пътека се виеше нагоре към безлюдни възвишения, ръбести била и дълбоки влажни долини, също и към притежаваната от Каран великолепна, но напълно безполезна Готраймска гора.

Щом доближиха, тя забеляза следи от удари по зида на фасадата, а едното крило бе напълно опожарено. И по другата пристройка личаха повреди, част от оградата представляваше само купчини разпилени камъни.

— Можеше да е по-лошо — промълви тя, колкото и да я смразиха разрушенията.

Още по-силно я бе потресъл видът на града. Ако това се смяташе за умерени щети, как ли бе пострадала останалата част от Банадор? Зимата беше пред прага. Заради дългата суша нямаха никакви запаси. Значи още преди пролетта щеше да започне глад.

Колкото и тихо да бяха доближили къщата, отпред ги чакаше малка група хора. Готвачката Мавид, ниска и бледа, Нутан и Мара — дребнички и с обветрена, загоряла кожа, които бяха градинари в имението отпреди раждането й, Стария Мид — винар и сръчен майстор във всичко, закръглен като бъчвите в избата му, две помощнички на готвачката и тъкачката Галги, висока, дългокрака и с изкривени пръсти. Начело на шестте деца пък беше палавият Бени, момчето на готвачката.

— Каран, Каран! — пищеше той и подскачаше в кръг.

Отпред чакаше нейният иконом Рейчис, изглеждаше остарял с десетина години. Сега беше мършав, с хлътнали бузи, а от косата му бяха останали само няколко рехави бели кичура. Той се помъкна към нея като пребит, но усмивката му грееше.

— Каран-лар — протегна дългите си ръце към нея. — Молитвите ни бяха чути. Колко отдавна те чакаме и копнеем да се завърнеш. Добре дошла у дома.

Тя пусна раницата си на земята и се втурна по стъпалата.

— Рейчис, толкова съжалявам! Не биваше да мърдам оттук.

Обгърна го с ръце. Той се извисяваше над нея, но беше само кожа и кости.

— И аз все туй повтарям. Последната година беше възтежка. Ама като чухме как и ти си била замесена във всичко, щеше да е по-лошо, ако беше тук. Гашадите идваха насам неведнъж, все за тебе разпитваха. Да ти река обаче, че се държаха с нас по-добре от ония от Втора армия, че и от Първа армия на Игър! Да влезем.

— Къде са другите? — плахо попита Каран. — Да не би…

— Провървя ни повече, отколкото на съседите, в Готрайм нямаме убити. Същинско чудо! Другите са на лов или събират каквото ражда земята, че ни е останало малко за ядене, а за зимата не сме скътали нищо. Някои пък слязоха в града да помагат при възстановяването.

Тя поздрави всички и накрая спря пред Бени. Стисна мърлявата му десница.

— Липсваше ми, Бени. Какво ще кажеш да се поразходим, след като пийнем чай? Ще ме разведеш из градината и при животните. Ти пак ли си тормозил стария Кар? — сети се тя за черния лебед, който от години обитаваше езерцето.

Бени се обля в сълзи.

— Няма го Кар! Ония гадни войници го изядоха!

За него нямаше по-голямо зло през войната и беше неутешим. Каран го прегърна.

Олющената двойна врата на къщата беше отворена. Тя бе направена от дъски, дебели колкото нейните юмруци, укрепена с железен обков отвътре и отвън и цялата осеяна с нитове. Едното й крило беше вдлъбнато и сцепено.

Каран представи на всички Лиан, който се държеше любезно, но необичайно хладно. Разбира се, Шанд познаваше и Рейчис, и останалите. Влязоха в кръглото фоайе, широко трийсетина крачки. В дъното се виеше стълба към втория етаж. По каменните плочи бяха пръснати протъркани пътеки. От двете страни имаше толкова големи камини, че във всяка можеше да бъде опечен на шиш цял бик. Нямаше огън и фоайето беше мразовито.

Каран постоя смълчана.

— Къде са килимите и гоблените?

— Отмъкнаха ги войниците — тъжно обясни Рейчис. — Както и свещниците, сребърните съдове и прибори, почти всичко от накитите на твоята майка, а и каквото още можаха да отнесат. Не ни стигат дървата да отопляваме и фоайето. Ела в кухнята.

Тя тръгна след него към северното крило. Кухните и килерите не бяха опустошени, само че в тях не се намираше почти нищо за ядене. В голямата кухня чудноватата печка, измислена от баща й, заемаше цяла стена. На нея къкреха няколко тенджери. В отсрещната стена имаше огнища за печене. Всички се събраха да се сгреят около печката, докато Мавид свари чай.