Изпиха го на крак, защото Каран бързаше да види колко е пострадало имението. Рейчис изброяваше по време на обиколката:
— Северното крило не е много порутено, но южното ще трябва да се строи наново.
Отидоха в градините, чийто вид също беше окаян. Лиан се озърташе неспирно.
— Изобщо не си представях, че си толкова богата!
Наследството на Каран от майка й обхващаше горната част на долината и ридовете от двете страни — все стръмнини с шубраци и редки дървета, бедна камениста почва, благодатна единствено за овце и кози. Само тясната ивица край реката беше годна за обработване.
Тя притежаваше и Готраймската гора, ширнала се източно от планините, както и разни водопади, потоци и малко езеро. Тази гора беше почти недокосната от човешка ръка — прекрасна, стара, с много дивеч и риба, но и трудно достъпна. До нея се стигаше по опасни стъпала, изсечени в гранитните канари. Затова всъщност не добавяше много към имота.
Е, да, Каран бе наследила и онова въплъщение на безумието — Каркарон, разположен още по-нагоре, над гората, недалеч от още по-опасната пътека, по която се стигаше до Шазмак. Преди пет столетия го бе построил лудият й предтеча Басунез, намерил в мястото някакво вселенско значение, неясно за никой друг. Каркарон беше напълно безполезен и пустееше след смъртта на създателя си.
— Да бе, богата! — изсумтя Каран. — Можем да се изхраним, но не остава кой знае какво за продан, нито пък имаме пари да си купим онова, което не можем да отгледаме или изработим. Когато тръгнах оттук миналата година, Готрайм затъваше в дългове. Пък и в подобрите времена, преди сушата, брояхме богатството си в сребро, а не в злато.
Оглеждаше щетите и посърваше с всяка минута. Никога нямаше да изпълзят от тази яма.
— Това ли е всичко? — промълви, когато Рейчис описа запасите им. — Ами сметките?
Старецът се запъна. Тежките новини означаваха за него да признае, че се е провалил.
— Зле сме и със сметките…
Извади огромна счетоводна книга, която попълваха през последните три десетилетия. Той изпъшка, приглади последната изписана страница и посочи остатъка.
— Само толкова?! — спадна гласът й до шепот. — Сто и пет сребърни тара? Ако ще си купуваме храната, няма да изкараме с тези пари и един месец.
Дори ако можеха да се надяват на плодородие следващата пролет, имението нямаше да припечели нищо повече до средата на лятото.
— Войната… — скръбно натърти икономът. — Глоби, налози, конфискации… Давах и рушвети, за да не разграбят войниците всичко до шушка. Късметлийка си, че нещичко остана. Ако твоята приятелка Мейгрейт не бе повела армията си към Банадор, сега щяхме да се свираме в палатки. А откакто се върна Игър, направо ни вкарва в гроба с неговите данъци. Погледни, описал съм всеки разход. Но да знаеш, че ни е по- леко, отколкото на повечето хора наоколо.
Спомена десетина семейства, които сега имаха само земята си. Каран захлопна корицата на книгата.
— Кога ще дойдат отново бирниците на Игър?
— Щом настъпи пролетното равноденствие.
— И на колко оцениха задълженията ни?
— Петстотин и четиридесет тара — още по-печално я осведоми Рейчис.
Каран пребледня.
— Ние се нуждаем от по-голяма сума само за да си попълним запасите, без нищо да възстановяваме… Благодаря ти, Рейчис.
Той кимна и излезе, като едва местеше краката си. Каран опря чело в корицата на счетоводната книга.
Шанд я намери в тази стая след час. Докосна рамото й и тя се стресна. Отдръпна се сърдито.
— По-тежко ли е, отколкото си мислеше?
— Много по-зле. На практика вече сме разорени. Това ни чака, когато бирникът на Игър ни навести през пролетта. Волю-неволю ще се обърна към лихварите. Как ли ще ме оскубят в тази повсеместна съсипия? Могат да искат каквато лихва им хрумне.
— Стотици проценти, предполагам. Нищо ли не можеш да продадеш?
— Трудно ще се намери нещо. Повечето ценни вещи ги няма бездруго. А каквото и да открия, няма да ни донесе никакви пари, защото хиляди други семейства също се опитват да продават. Затова пък за онова, което ми е необходимо, ще искат купчини сребро. И още съм длъжница на Лиан, на тебе и на Малиен за разходите през тази година на скиталчество.
— Дълга към мен го отпиши — настоя Шанд. — Мога да си го позволя.
— Веднъж си поприказвахме за това — рязко напомни Каран. Сега още по-малко би търпяла да му е задължена. — Аз си плащам дълговете.
„Но с какво да се разплатя и с тебе, и с останалите?“
— Е, не се знае какво ще ни донесе пролетта — ведро рече старецът. — Откажи се от тази скръбна физиономия до сутринта. Приготвят пиршество по случай завръщането ти. Не им разваляй празника. И на тях не им е било леко. Господарката на дома трябва да се усмихва, да дава пример, каквито и да са чувствата й.
— Знам какво ще ми донесе пролетта! — процеди Каран. — Късметът ме изостави. Но в едно си прав. Отчаянието се преглъща по-лесно в собствения дом, а не по пътя. И никой няма да се труди по-усърдно от мен за възстановяването на Готрайм.
Вечерта имаше съвсем скромно угощение. Оскъдицата и откъм разнообразие, и откъм количество, бе прикрита с диворастящи подправки, чесън и горчица. Но вино имаше достатъчно. Потанцуваха и попяха. Цареше оживление като след отминала буря, преди да е започнала черната работа по разчистването. Лиан дори се насили за сказание, далеч не най-успешното в живота му, но пък хората в Готрайм не бяха чували по-добро и лесно му простиха киселото изражение, с което говореше.
Личеше, че на Каран тук й е мястото, колкото и късно да го бе осъзнала. Шанд за пръв път я виждаше толкова щастлива да е в центъра на вниманието.
Отдавна мина полунощ. Всички се бяха разотишли да си легнат. Каран уморено се замъкна нагоре по стъпалата към своята спалня на последния етаж. По гредите на тавана избиваха петна от влагата, между дъските на пода имаше пролуки. По стените не бе останал и помен от украса. Затова пък високите тесни прозорци по извитите стени гледаха на изток, юг и запад. Огромното легло бе оправено наскоро, а до него ухаеше ваза с късни теменужки.
Цяла година си бе представяла как ще се наслади на собствената си постеля. Е, да, почти винаги си мечтаеше и как я споделя с Лиан, но той бе останал в една от стаите за гости на първия етаж. Смъкна дрехите си, хвърли ги в коша за пране, наплиска се припряно с ледена вода и се настани върху хлътналия по средата стар дюшек.
Час по-късно, премръзнала и измъчена от безсъние, тя се надигна от леглото. Опразни раницата и подреди вещите си. Неспокойно шарещите й пръсти напипаха потъмнялата сребърна верижка, която Лиан й бе дал в Катаза. Спомен от по-щастливи дни, а и най-ценната вещ, която притежаваше в момента.
Опита се да я изтърка с мръсна риза, но среброто не лъсна. Наметна халат и слезе в миялната. Намери малко разтвор за сребро, станал съвсем излишен след ограбването на имението, и се зае да почисти верижката.
Час по-късно тя изглеждаше като изкована и сплетена току-що, само между брънките бе останала малко патина, която не можеше да се махне и с твърда четка. Каран доближи верижката до фенера. Прекрасен древен накит. Точно както си мислеше — изработена бе по подобие на усуканите каменни спирали на Голямата кула в Катаза. Предположи, че Кандор е искал тя да му напомня за великолепната постройка, но и досега се озадачаваше, че я е скрил толкова грижливо. В твърдината му бе имало хиляди несравнимо по- скъпоценни неща.
На закопчалката бяха останали драскотини, запълнени с набита мръсотия и патина. Каран почисти мъничките улейчета с игла. Накрая видя, че това са букви — ФИАКРА. Името не означаваше нищо за нея. Видя и прекрасно гравиран знак на майстора, направил верижката. Реши да попита Лиан какво означават
