Вечернята бе отслужена надве-натри още по време на разпита на ключаря, като любопитните послушници се бяха отскубнали от опеката на своя наставник и следяха през прозорците и процепите на вратите това, което ставаше в заседателната зала. Сега се налагаше цялото братство да се моли за душата на покойния Северин. Мислехме, че абатът ще говори пред всички, питахме се какво ли ще каже. А стана така, че след обичайната проповед на свети Григорий, след отпева и предписаните три псалма абатът се качи на амвона, но за да оповести, че тази вечер той няма да говори. Твърде много беди бяха сполетели манастира, каза той, за да може един и същ човек, наставник на всички, да говори с тона на човек, който прави забележки и предупреждава. Налагаше се всички без изключение да подложат съвестта си на обстойно изследване. Ала тъй като все пак някой трябваше да говори, той предлагаше предупреждението да бъде отправено от човек, който, бидейки най-възрастен от всички и вече към края на своя живот, да е и най-малко замесен в земните страсти, конто бяха докарали толкова беди. Като на най-възрастен думата се полагаше на Алинардо от Гротаферата, но всички знаеха колко крехко е здравето на почитаемия събрат. Веднага след Алинардо по реда, установен от неумолимия ход на времето, идеше Хорхе. Затова абатът сега му даваше думата.
Откъм троновете, където обикновено седяха Аймаро и другите италианци, долетяха приглушени гласове. Предположих, че абатът възложи на Хорхе да държи проповед, без да се допита до Алинардо. Моят учител ми напомни, че решението на абата да не говори е проява на предпазливост, защото, каквото и да кажеше, щеше да бъде подложено на преценка от Бернар и другите авиньонци. А старият Хорхе щеше да се ограничи с някое от своите мистични предсказания и авиньонците нямаше да му обърнат кой знае какво внимание.
— Но не и аз — добави Уилям, — защото не мисля, че Хорхе е приел — може би и сам е пожелал — да говори без ясно определена цел.
Хорхе се изкачи на амвона: някой го придържаше. Лицето му бе осветено от пламъка на триножника, който единствен хвърляше отблясъци в кораба. Светлината на пламъка подчертаваше мрака, който тегнеше над очите му — те приличаха на две черни дупки.
— Преподобни братя! — започна той. — И всички вие, скъпи наши гости, ако благоволите да изслушате мен, клетия старец… Четирите смърти, сполетели нашия манастир, да не говорим за греховете — и отколешни, и сегашни — на най-големите клетници измежду живите, не могат, както знаете, да бъдат приписани на законите на природата, която с неумолимия си ритъм направлява земните ни дни от люлката до гроба. Може би всички вие си мислите, че ако и да ви е покъртила от скръб, тази зловеща случка не обвързва вашата душа, защото всички вие с изключение на един човек сте невинни, и когато този човек бъде наказан, ще ви остане страданието, защото ще ви липсват покойниците, но не ще трябва да защитавате себе си от никакво обвинение пред съда Господен. Така си мислите. Безумци! — викна той с всяващ ужас глас. — Безумци, дръзки люде, ето какви сте! Който е убил, ще отнесе пред Бога бремето на своите грехове, но само защото е приел да се превърне в изпълнител на Божията повеля. Така както е било нужно някой да предаде Иисуса, за да се осъществи тайнството на изкуплението, и въпреки това Господ е отсъдил да бъде проклет и заклеймен този, който го е предал, така тези дни някой е съгрешил, сеейки смърт и беда, но аз ви казвам, че тази беда е била ако не желана, то поне позволена от Бога, за да ни накаже за нашата горделивост!
Млъкна и незрящият му поглед се плъзна над мрачното множество, сякаш можеше да долавя с очите си чувствата, обзели тия хора, докато всъщност слухът му се наслаждаваше на тяхното мълчание и покруса.
— В това братство — продължи той — от дълго време е свила гнездо усойницата на гордостта. Но каква гордост е това? Гордостта от властта в един усамотен от света манастир? Не, разбира се. Или гордостта от богатството? Братя мои, дълго преди в известния нам свят да се разнесе ехото от неспирните спорове за бедността и притежанието, още от времето на нашия основоположник ние и когато сме имали всичко, всъщност не сме притежавали нищо, тъй като единственото наше богатство е съблюдаването на правилата, молитвата и труда. Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение. Историята на човечеството от сътворението крачи неумолимо чрез изкуплението към завръщането на тържествуващия Христос, който ще се появи увенчан с венец, за да съди живите и мъртвите, но божественото и човешкото знание не следва този ход; застинало като непоклатима скала, то ни позволява, когато се вслушваме смирено и внимателно в неговия глас, да следваме, да предсказваме този ход, но този ход не го накърнява. Аз съм този, който е, е рекъл богът на евреите. Аз съм пътят, истината и животът, е рекъл нашият Господ. Ето, знанието не е нищо освен смаяно тълкуване на тия две истини. Всичко, казано допълнително, е било изречено от пророците, от евангелистите, случените, основоположници на християнското учение, за да станат по-ясни тези две сентенции. Към това трябва да прибавим и някое тълкувание, дошло от езичниците, които не са ги познавали, и техните слова са били възприети от християнската традиция. Но към него няма какво повече да се прибавя. Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така. Всичко, което може да допринесе за тълкуването и поясняването на Светото писание, трябва да бъде запазено, защото допринася за прославата на словото Господне; а всичко онова, което влиза в противоречие с него, не бива да бъде унищожено, защото само ако бъде запазено, то на свой ред може да бъде опровергано от този, който може да стори това и комуто това е възложено, по начин и тогава, когато нареди Господ. Такава е отговорността на нашия орден вовеки веков, такова е бремето, легнало над нашия манастир днес — да се гордеем с истините, които провъзгласяваме, да бъдем смирени и предпазливи, съхранявайки словата, противници на истината, без да позволяваме да бъдем заразени от тях. Тогава, братя мои, в какво може да се прояви греховната горделивост, която може да подведе един учен монах? В това да схване работата си не като съхраняване, а като търсене на вест, която още не е направена достояние на човеците, като че ли последната вест изобщо не е била изречена от последния ангел, който говори в последната книга на Светото писание: „И аз свидетелствам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от Светия град и от написаното в тая книга.“ И така… клети братя, не мислите ли, че тези слова имат предвид не друго, а последните събития, станали между тези стени, и че случилото се между тези стени е отражение не на друго, а на века, в който живеем, устремил се със слово и дела — в градовете и замъците, в гордите университети и катедралите — към изследвания, за да бъдат открити нови пояснения към словото на истината, изопачавайки същността на тази и без това притежаваща всички нужни пояснения истина, нуждаеща се само от смела защита, а не от богохулно допълване? Ето каква е гордостта, която се е таила и продължава да се таи сред тези стени; и аз казвам на този, който се стремеше и продължава да се стреми да счупи печатите на книгите, които не му се полагат, че Бог пожела да накаже именно тази гордост и ще продължава да я наказва, ако тя не изчезне и не се смири, защото ние сме крехки люде и поради това за Господа не е трудно — винаги и всякога — да намери с какво да си отмъсти.
— Чуваш ли, Адсон? — прошепна Уилям. — Старецът знае много повече от онова, което казва. Може да е замесен, а може и да не е замесен в тази работа, но той знае и предупреждава, че ако любопитните монаси продължават да се промъкват в библиотеката, в манастира няма да има мир.
