праведните ангели. На седмия ден ще се появи Христос в сиянието на своя отец. И тогава ще бъдат съдени добрите и те ще се възнесат във вечното блаженство на плътта и душата. Но не за това ще размишлявате тази вечер, горделиви братя! Грешниците не ще видят зората на осмия ден, когато от изток ще се надигне сладък и нежен глас досред небето и ще се появи онзи ангел, който има власт над всички останали свети ангели, и всички ангели ще потеглят заедно с него, седнали на колесница от облаци, изпълнени с радост, и ще препускат бързо по въздуха, за да освободят избраните, които са повярвали, и всички заедно ще се радват, загдето този свят е бил разрушен! Но не на това трябва да се радваме ние тази вечер! А ще размишляваме върху словата, които Господ бог ще изрече, за да прогони тези, които не са заслужили избавление: махнете се далеч от мен, проклетници, във вечния огън, приготвен за вас от дявола и неговите слуги. Далеч от мен, слезте във външния мрак и в неугасимия огън! Аз ви дадох облик, а вие последвахте друг! Станахте слуги на друг господар, вървете да живеете с него в мрака, с него — змията, която не знае покой и скърца непрестанно със зъби! Дадох ви ухо да се вслушвате в Светото писание, а вие се вслушахте в словата на езичниците! Дадох ви уста, за да славословите Бога, а вие я използвахте за лъжите на поетите и загадките на певците! Дадох ви очи, за да гледате светлината на моите поучения, а вие ги използвахте, за да се взирате в мрака! Аз съм човешки съдия, но съм справедлив. Ще дам всекиму, каквото е заслужил. Бих искал да съм милосърден към вас, но не виждам масло във вашите светилници. Бих могъл да се смиля над вас, но светилниците ви са опушени. Махайте се… Така ще говори Господ бог. И ония… и може би ние ще слезем към вечните мъки. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.
— Амин! — отвърнаха в един глас всички.
Монасите се запътиха към килиите си в колона по един, без да промълвят нито дума. Без да пожелаят да си поговорят, изчезнаха и миноритите, и хората на папата — всички гледаха да се уединят, да си почиват. Сърцето ми се сви.
— Да спим, Адсон — рече ми Уилям, докато се изкачвахме по стълбата на дома за поклонници. — Вечерта не е подходяща за обикаляне. На Бернар Ги може да му хрумне да изпревари края на света, като започне с нашите тела Утре трябва да отидем на утреня, защото веднага след това Микеле и останалите минорити ще потеглят.
— Дали и Бернар ще потегли заедно със своите пленници? — запитах го шепнешком.
— Той сигурно няма какво повече да прави тук. Ще гледа да изпревари Микеле в Авиньон, но така, че пристигането му да съвпадне с процеса срещу ключаря минорит, еретик и убиец. Кладата, на която ще бъде изгорен ключарят, трябва да освети като знамение първата среща на Микеле с папата.
— А какво ще стане със Салваторе… и с момичето?
— Салваторе ще придружи ключаря, защото трябва да бъде сввдетел на процеса срещу него. Възможно е в замяна на тази услуга Бернар да му подари живота. Може да го остави да избяга, после ще нареди да го убият. Или пък наистина ще го пусне, защото човек като Салваторе не представлява интерес за човек като Бернар. Кой знае, може да стане разбойник в горите на Лангдок…
— А момичето?
— Нали ти казах, тя вече е изгорено месо. Но ще изгори по-рано, по пътя, за назидание на някое малко селище на катари по крайбрежието. Чух, че Бернар трябвало да се срещне с колегата си Жак Фурние (запомни това име, засега праща на кладите албигойци, но се стреми по-нагоре); поставят ли на кладата една красива магьосница, това ще повдигне авторитета и славата и на двамата…
— Но не може ли да се направи нещо, за да бъдат спасени? — викнах аз. — Не може ли абатът да се намеси?
— За кого? В полза на ключаря, признал, че е престъпник? Или заради един клетник като Салваторе? Или имаш предвид момичето?
— А защо не? — осмелих се аз. — В края на краищата тя единствена от тримата е наистина невинна, вие знаете, че не е магьосница…
— А ти наистина ли мислиш, че абатът след всичко, дето се случи, ще пожелае да заложи останките от своя авторитет заради една магьосница?
— Но той пое отговорността да помогне на Убертино да избяга!
— Убертино е негов монах, при това не е обвинен в нищо. Защо си седнал да ми говориш глупости. Убертино е важна личност, Бернар би могъл да го убие само от засада.
— Значи ключарят беше прав; простите хорица плащат винаги за всички, включително и за тези, които говорят в тяхна полза, включително и за хора като Убертино и Микеле, които с проповедите си за покаяние са ги тласнали към бунт! — Бях се отчаял, дори не си давах сметка, че момичето не беше никакъв просещ монах, примамен от мистиката на Убертино. Но беше селянка и плащаше за нещо, с което нямаше нищо общо.
— Така е — отвърна тъжно Уилям. — И ако наистина се стремиш към искрица справедливост, ще ти кажа, че един ден големите кучета — папата и императорът, — за да се помирят, ще прегазят труповете на по-малките кучета, които са се сбили, служейки на единия или на другия. А с Микеле или с Убертино ще постъпят така, както сега се отнасят с твоето момиче.
Днес знам, че Уилям пророчестваше или по-точно разсъждаваше, изхождайки от принципите на естествената философия. Но тогава неговите пророчества, неговите силогизми не можаха да ме успокоят. Единственото, в което бях уверен, бе, че момичето ще бъде изгорено. Чувствах, че и аз имам вина, защото ми се струваше, че на кладата тя ще трябва да изкупи и греха, който бях извършил с нея.
Разхлипах се най-непристойно и се втурнах в килията си; тук цяла нощ хапах сламеника и вих от безсилие, защото не ми беше позволено дори да плача, зовейки името на любимата — така както правеха в рицарските романи, които бях чел с моите другари в Мелк.
Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.
ДЕН ШЕСТИ
Ден шести
УТРЕНЯ
Слязохме за утреня. Нощта си отиваше, за да отстъпи място на новия ден, но мъглата още не се бе вдигнала. Докато прекосявах вътрешния двор, усещах как влагата ме пронизва до кости, чувствах се като пребит от неспокойния сън. Въпреки че в църквата бе студено, коленичих с въздишка на облекчение под нейните сводове; намирах се под покрив, съгря ме топлината на другите тела, ревностната молитва.
Малко след като започнаха псалмите, Уилям ми показа едно празно място в редицата тронове срещу нас — между Хорхе и Пачифико от Тиволи. Това беше мястото на Малахий — той винаги сядаше до слепеца. Не само ние бяхме забелязали неговото отсъствие. Зърнах как абатът хвърляше нататък тревожни погледи; той знаеше много добре, че подобни отсъствия са предвестници на лоши вести. Освен това забелязах, че старият Хорхе бе необичайно развълнуван. Три четвърти от лицето му, от което обикновено не можеше да се разбере нищо поради изгасналите му, лишени от блясък белезникави очи, тънеше в мрака, но ръцете му бяха нервни, неспокойни. На няколко пъти той опипа трона до себе си, сякаш искаше да провери дали е зает. Вършеше го на равни промеждутъци, сякаш се надяваше, че отсъстващият ще се появи всеки миг, но и сякаш се боеше, че той няма да дойде.
— Къде може да е библиотекарят? — прошепнах на Уилям.
— Сега вече единствен Малахий притежава книгата — отвърна Уилям. — Ако той няма никаква вина за престъпленията, това значи, че може и да не знае за опасностите, свързани с тази книга…
Нямаше какво повече да говорим, Не ни оставаше друго, освен да изчакаме. Чакахме — ние, абатът, вперил очи в празния трон, Хорхе, който не преставаше да разпитва мрака с ръце.
Когато службата свърши, абатът припомни на монасите и на послушниците, че трябва да се подготвят за голямата коледна литургия; затова, както бе прието, до изобразителни цялото братство трябваше да репетира някои от химните, предвидени от церемонията. Тези предани Богу люде бяха настроени в съзвучие като един човек, като един глас, пееха заедно от дълги години и подхванеха ли песен, тя ги обединяваше,
