Името на розата

— Според каталога това трябва да е арабски ръкопис за афоризмите на някакъв безумец — рече той. — За какво става дума?

— О, това са някакви несериозни предания на неверниците, в които се споменава, че безумците казват остроумни неща, които смайват собствените им свещенослужители и предизвикват възторг у халифите…

— Вторият ръкопис е сирийски, според каталога трябва да е някаква египетска книга по алхимия. Как е попаднал тук?

— Това е египетски ръкопис от третия век от нашата ера. Написан е в духа на следващата творба, но не е така опасен. Никой няма да се повлияе от брътвежите на един африкански алхимик. Той приписва сътворението на света на смеха Господен. — Изправи глава и започна да рецитира с невероятната памет на читател, който вече четиридесет години припомняше на себе си неща, прочетени по времето, когато все още е можел да вижда: „Щом Господ се засмя, се появиха седмина богове, които започнаха да управляват света; когато избухна в смях, се появи светлината, при второто изсмиване се появи водата, а на седмия ден, откакто бе започнал да се смее, се появи душата…“ Глупости. Такъв е и следващият ръкопис, дело на някой от безчетните глупаци, заели се да тълкуват „Вечерята“… Но ти не се интересуваш от това.

И наистина Уилям прелисти набързо тези страници и стигна до гръцкия текст. Той забеляза веднага, че листовете бяха от друга, по-мека материя; първият лист бе почти разкъсан, част от края му липсваше, листът бе осеян с белезникави петна — същите, които времето и влагата оставят върху други книги. Уилям прочете началните редове, отначало на гръцки, после ги преведе на латински и продължи на този език, така че и аз да мога да разбера как започваше тази прочута книга.

„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно, от изненадата посредством лъжата, от невъзможното и от нарушаването на природните закони, от незначителното и от непоследователното, от принизяването на действащите лица, от използването на смешните и вулгарни пантомими, от дисхармонията, от избора на най-недостойните неща. След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща, от многословието и от повторението, от играта на думи, от умалителните, от грешките на произношението и от варваризмите…“

Уилям превеждаше трудно, търсеше точните думи, от време на време спираше. Превеждаше и се подсмиваше, сякаш срещаше неща, които очакваше да намери. Прочете на глас първата страница, после спря, сякаш не се интересуваше какво има по-нататък, и започна да прелиства следващите страници; но след малко бе принуден да спре, защото и в горния си край, и встрани листовете се бяха слепили; така става, когато, след като се навлажни и похаби, хартията се превръща в лепкав клей. Хорхе усети, че шумоленето от прелистваните страници секна и подкани Уилям:

— Хайде, чети, прелиствай. Книгата е в ръцете ти, ти я заслужи.

Уилям се изсмя, изглежда, му беше забавно:

— Хорхе, но това означава, че не ме смяташ за чак толкова умен! Ти не виждаш, но аз съм с ръкавици. Те ми пречат, с тях не мога да отлепя листовете. Би трябвало да работя с голи ръце, да наплюнчвам пръсти с език, както сторих тази сутрин, докато четях в скриптория — така че изведнъж си изясних и тази тайна, — и ще трябва да продължа да прелиствам така, докато не вкарам в устата си достатъчно отрова. Имам предвид отровата, която преди време си откраднал от лабораторията на Северин; може би още тогава си се разтревожил, защото си чул в скриптория някой да проявява любопитство към „finis Africae“, я към изгубената книга на Аристотел или и към двете. Предполагам, че си пазил продължително време стъкленицата с отровата, решил си да я използваш, щом усетиш, че става опасно. Доловил си опасността преди няколко дни, когато Венанций стигна много близо до темата на тази книга, докато Беренгарий — от лекомислие, тщеславие, за да направи впечатление на Аделмо — противно на очакванията ти, е станал по- словоохотлив. Тогава си дошъл тук да поставиш капана. И тъкмо навреме, защото няколко нощи по-късно Венанций е влязъл тук, взел е книгата и е започнал да я прелиства жадно, почти с физическа алчност. Малко след това му става зле и той изтичва за помощ в кухнята. Където умира. Или греша?

— Не, продължавай.

— Лесно е да отгатнем какво става по-нататък. Беренгарий намира трупа на Венанций в кухнята, изплашва се, че ще почне разследване — нали Венанций успява да се промъкне през нощта в Зданието благодарение на направеното преди това от него разкритие пред Аделмо. Колебае се как да постъпи, нарамва трупа и го хвърля в делвата с кръвта, убеден, че всички ще повярват на удавянето.

— Откъде знаеш, че е станало именно така?

— И ти знаеш, че е станало така, нали те видях как реагира, като чу, че в килията на Беренгарий са намерили изцапана с кръв кърпа. Тоя глупак си е избърсал с нея ръцете, след като е потопил трупа на Венанций в кръвта. Но Беренгарий бе изчезнал, а това значеше, че е изчезнал заедно с книгата, събудила интерес и у него. А ти си очаквал да намерят и него някъде, но не окървавен, а отровен. Другото е ясно. Северин намира книгата, защото отначало Беренгарий се скрива в болницата, за да я прочете, без да го видят. Ти подбуждаш Малахий да убие Северин, а той умира, след като се връща тук и се опитва да разбере какво толкова забранено има в книгата, заради която е извършил убийство. Ето че разполагаме с обяснение за всички тия трупове… Ама че глупак…

— Кой?

— Аз. От думите, изречени от Алинардо, се бях убедил, че веригата от престъпления следва нишката на седемте тръби от Апокалипсиса. Градушката за Аделмо, а се оказа, че е самоубийство. Кръвта за Венанций, а се оказа приумица на Беренгарий; водата — за Беренгарий, а се оказа чиста случайност, третата част от небето за Северин, а Малахий го е ударил с армилярната сфера — с първата попаднала му подръка вещ. И най-сетне скорпионите — за Малахий… Защо си му казал, че книгата е опасна като хиляда скорпиона?

— Причината е у теб. Алинардо сподели с мен какво мисли по въпроса, а по-късно някой ми каза, че и ти си сметнал доводите му за убедителни… Така се убедих, че смъртта е сполетяла тия хора по Божията воля и че аз нямам никаква вина. Затова казах на Малахий, че ако прояви любопитство, и той ще загине по волята Божия, както и стана.

— Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб. Днес всички са повлияни от кошмарите в книгата на Йоан, но аз реших, че ти най-много от всички размишляваш за тях, и то не толкова, загдето споменаваш така често Антихриста, а защото идваш от страната, където са правени най-блестящите издания на Апокалипсиса. Някой ми бе казал, че най-хубавите преписи от тази книга, намиращи се в библиотеката, били донесени от теб. Един ден Алинардо намекна за някакъв свой тайнствен враг, отишъл да търси книги в Силос (направиха ми впечатление думите му, че този негов враг се озовал преждевременно в царството на мрака; тогава изтълкувах това като намек, че този човек е умрял на младини, а той имаше предвид твоята слепота). Силос се намира недалеч от Бургос, а тази сутрин в каталога видях отбелязани редица постъпления на книги, отнасящи се до всички испански Апокалипсиси, по времето, когато вече си бил заел мястото на Паоло от Римини или си се канел да го заемеш. В каталога бе нанесена и тази книга. Но аз се уверих в правилността на моите изводи едва когато разбрах, че откраднатата книга е от парцалена хартия. Тогава си спомних за Силос и се уверих, че съм прав. Разбира се, колкото повече се утвърждаваше убеждението ми за тази книга и гибелното действие на нейната отрова, толкова повече избледняваше апокалиптичната схема; и въпреки това не можех да проумея защо и книгата, и тръбите от Апокалипсиса ме насочваха към теб, но аз можах да проумея съвсем ясно ролята на книгата именно защото, подтикван от редуването на тръбите, просто нямаше как да не мисля за теб и за твоята дискусия за смеха. Ето на, снощи, когато вече не вярвах на апокалиптичната схема, настоявах да проверим оборите, където очаквах да