прозвучи шестата тръба, и точно при оборите, съвсем случайно, Адсон ми помогна да проумея как може да се влезе във „finis Africae“.
— Не те разбирам — рече Хорхе. — Гордееш се с това как, следвайки своя разум, си стигнал до мен, а твърдиш, че си стигнал до мен, следвайки погрешни заключения. Какво искаш да кажеш?
— На теб нищо. Просто съм изненадан, това е. Но няма значение. Аз стигнах до теб.
— Господ бог тръбеше със седемте тръби, й ти, макар и да си грешал, си чул смътния отклик на този тръбен зов.
— Повтаряш това, което каза в снощната си проповед. Опитваш се да убедиш себе си, че всичко е ставало по Божия помисъл, за да скриеш от себе си, че си убиец.
— Не съм убивал никого. Всеки един от тези хора загина, сполетян от съдбата, предопределена от неговите грехове. Аз бях само оръдие.
— Вчера ти каза, че и Юда е бил оръдие. Но това не попречи той да бъде прокълнат.
— Приемам риска да бъда прокълнат. Бог ще ми прости, защото знае, че съм действал за негова прослава. Мой дълг беше да закрилям библиотеката.
— Допреди малко ти се канеше да убиеш и мен, и това момче…
— Ти си по-прозорлив от другите, но не си по-добър от тях.
— А сега, след като предотвратих опасността, какво ще стане?
— Ще видим — отвърна Хорхе. — Не желая на всяка цена да умреш. Може би ще успея да те убедя. Но я ми кажи — как успя да отгатнеш, че става дума за втората книга на Аристотел?
— Нямаше да успея, ако разчитах само на твоите анатеми против смеха или на малкото, което научих за твоя спор с другите монаси. Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на „Поетиката“ и в „Риториката“. После си спомних, че Исидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна любов… Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в „комите“, сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех. Истината, постигната, като хората и светът се показват за по-лоши от това, което са, или за по-лоши, отколкото ги мислим; във всеки случай в по-лоша светлина от тази, в която ни ги показват героичните поеми, трагедиите, житията на светците. Така ли е?
— Почти. И си я възстановил, прочитайки други книги, така ли?
— С много от тях се занимаваше Венанций. Според мен Венанций е търсел отдавна тази книга. Сигурно е намерил в каталога поясненията, на които се натъкнах и аз, и се е убедил, че именно това е книгата, която е търсел. Но не е знаел как да проникне във „finis Africae“. А когато е чул обясненията, давани от Беренгарий на Аделмо, е хукнал като куче по следите на заек.
— Точно така е станало, веднага го разбрах. И си рекох, че е дошло време да защитавам библиотеката със зъби и нокти…
— И си намазал книгата с мехлема. Сигурно ти е било доста трудно да работиш… на тъмно.
— Ръцете ми виждат по-добре от твоите очи. А от Северин измъкнах и четка. И аз използвах ръкавици. Добре го бях измислил, нали? А ти не се досети толкова лесно…
— Да, мислех си за нещо по-сложно, за намазан с отрова бодил или нещо подобно. Признавам, че измисленият от теб способ бе съвършен, жертвата се е отравяла сама, четейки…
Изтръпнах; разбрах, че в този миг тия двама мъже, изправили се един срещу друг в смъртоносна схватка, се възхищаваха един от друг, сякаш всеки един от тях е действал, за да спечели признанието на другия. В ума ми се прокрадна мисълта, че уловките, към които бе прибягнал Беренгарий, за да прелъсти Аделмо, и простият съвсем естествен начин, по който момичето бе разпалило моята страст и желание, като хитрост и изтънчено умение за обладаване на желания човек, не бяха нищо пред опита за прелъстяване, който ставаше сега пред очите ми и който бе продължил в течение на седем дни, като всеки един от двамата събеседници определяше, така да се каже, тайнствени срещи на другия и всеки тайно се стремеше да спечели одобрението на другия, от когото се боеше и когото ненавиждаше.
— Кажи ми — запита Уилям, — защо? Защо се стремеше да пазиш именно тази книга, и то повече, отколкото много други? Защо прикриваше — разбира се, не с цената на престъпление — трактати за черна магия, книги, съдържащи може би богохулни слова, а за тези страници осъди на проклятие и твоите събратя, и себе си? Толкова много други книги говорят за комедията, толкова много книги възхваляват смеха. Защо се боеше толкова именно от тази?
— Защото е написана от Философа. Всяка книга на този човек подронва част от знанието, натрупано от християнството в течение на векове. Теолозите бяха вече казали всичко, което трябва да се знае за силата на Словото, но достатъчно бе Боеций да коментира Философа, за да се превърне Божието тайнство за Словото в човешката пародия на категориите и силогизмите. В книгата Битие е казано всичко, каквото трябва да се знае за състава на Вселената, но достатъчно бе да се открият отново физическите трактати на Философа, за да почнат да гледат на Вселената като на мрачна и лепкава материя, а арабинът Авероес почти да убеди всички, че светът е вечен. Знаехме всичко за божествените имена, а погребаният от Абон доминиканец — прелъстен от Философа — ги преразгледа, следейки надменните пътеки на естествения разум. Така Вселената, която според Ареопагита се разкрива на този, който съумее да зърне във висините сияйните струи на образцовата първопричина, се превърна в резерват от земни белези, от които изхождат, за да говорят за някаква абстрактна ефективност. По-рано гледахме към небето, удостоявайки с навъсен поглед тинята на материята, а сега гледаме към земята и вярваме в небето, изхождайки от свидетелствата на земята. Всяка дума на Философа, в името на когото вече се кълнат и светиите и папите, обръща наопаки представата за земята. Но той не съумя да изопачи представата за Бога. Ако тази книга стане… ако бе станала предмет на открито тълкувание, щяхме да прекрачим и последния праг…
— Но какво толкова те е изплашило от тези отнасящи се до смеха слова? Премахвайки тази книга, ти не ще премахнеш смеха.
— Не, разбира се. Смехът — това е слабостта, покварата, невежеството на нашата плът. Той е развлечение за селянина, разпуснатост за пийналия; и църквата със своята мъдрост допуска празненствата, карнавалите, панаирите — тази дневна полюция, която разтоварва лоши настроения и обуздава други помисли и други амбиции… Но така смехът си остава нещо долно, защита за простите хорица, развенчано за простолюдието тайнство. Нали и апостолът казваше: женете се, вместо да се разпалвате. Вместо да се бунтувате срещу установения от Бога ред, смейте се и се веселете с вашите нечисти пародии на реда, след като се нахраните, след като сте изпразнили стомните и шишетата. Избирайте царя на глупците, унасяйте се в литургия на магарето и свинята, играйте си да представяте вашите сатурналии с главата надолу… Но тук, тук — Хорхе започна да удря с пръст по масата, до книгата, която Уилям бе поставил пред себе си, — тук функцията на смеха е представена в друга светлина, въздигната е в изкуство, проправя й се път към света на учените, става обект на философия и на коварна теология… Вчера ти видя как простите хорица могат да замислят и прилагат най-зловещите ереси, като не признават нито Божиите закони, нито законите на природата. Но църквата може да търпи ереста на простите хора, които се осъждат сами и стават жертва на собственото си невежество. Невежото безумие на Долчино и на хората като него никога не ще постави в опасност установения от Бога ред. Ще проповядва насилие и ще загине от насилие, няма да остави следа, ще изтлее така, както изтлява карнавалът и няма никакво значение, ако по време на празненството на земята, и то за кратко, стане епифанията на обърнатия наопаки свят. Стига постъпката да не прерасне в план, стига този простонароден език да не срещне един латински език, който да го преведе. Смехът освобождава селянина от страха от дявола, защото по време на празненствата на невежите и дяволът бива представян като беден и невежа, а това значи, че може да бъде обуздан. Но тази книга би могла да учи, че
