l:href='#note_1-113' type='note'>113 се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…
Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.
— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“114
Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.
— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.
След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.
Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.
Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.
Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:
— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.
— За какво става дума?
— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.
— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?
— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.
Малко след това Бенций дойде при нас.
Ден втори
ШЕСТИ ЧАС
Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.
Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.
Според мен Бенций беше искрен, като очакваше от разследването резултатите, на които се надяваше. Но в същото време — както бе предвидил и Уилям — той вероятно искаше да си запази и правото пръв да се порови из книжата на масата на Венанций, тъй като изгаряше от любопитство, и за да ни задържи далеч оттам, бе готов да ни даде и други сведения. Ето какво ни каза.
Беренгарий изгарял — това било известно на мнозина монаси — от порочна страст по Аделмо, същата страст, чиито пагубни последици били наказани от Божия гняв в Содом и Гомор. Бенций се изрази точно така — може би заради крехката ми възраст. Но всеки, който е прекарал юношеството си в манастир, макар и да е запазил своята непорочност, е чувал да се говори за подобни страсти, а понякога се е налагало и да се пази от уловките на тези, станали роби на тия страсти. Та нали като послушник в Мелк получавах листове от един възрастен монах, изписани със стихове, които обикновено мирянин посвещава на жена? Монашеският обет ни държи далеч от женската плът — източник на пороци, но често ни тласка към ръба на други прегрешения. Нима мога да скрия, че и днес аз, старецът, започвам да тръпна от нечестиви помисли всеки път, когато в хора спирам поглед на гладкото лице на някой непорочен и свеж като девойка послушник?
Споменавам тези неща не за да поставя под съмнение направения от мен избор да се посветя на монашески живот, а за да оправдая прегрешенията на мнозина, за които светото бреме се оказва твърде тежко. Може би за да оправдая страшното престъпление на Беренгарий. Но по думите на Бенций този монах като че ли поддържал своя порок по още по-непристоен начин — тоест прибягвайки до изнудване, за да получи от другите това, което от добродетелност и приличие не би трябвало да му дават.
И така, доста отдавна монасите си подхвърляли иронични забележки за нежните погледи, които Беренгарий хвърлял на Аделмо, който, изглежда, бил много красив. А Аделмо бил погълнат изцяло от своята работа — която единствена му доставяла някакво удоволствие — и не обръщал внимание на страстта на Беренгарий. Но може би сам той не е знаел, че нещо, загнездило се дълбоко в душата му, го е тласкало към същото нечестиво деяние. Бенций ни каза, че веднъж станал свидетел на разговор между Аделмо и Беренгарий, по време на който Беренгарий, намеквайки за някаква тайна, която Аделмо искал да му бъде разкрита, му предложил една нечестива сделка, а каква била тя — може да се досети и най-непорочният читател. При това като че ли Бенций чул Аделмо да се съгласява и като че ли изрекъл тези думи с облекчение. Сякаш — осмели се да отсъди Бенций — Аделмо само това искал, нужен му бил единствено повод, отличаващ се от плътската помисъл, за да се съгласи. Според Бенций това означавало, че тайната на Беренгарий сигурно се е отнасяла до съкровени тайни на знанието, за да може Аделмо да заживее с илюзията, че за да задоволи поривите на ума си, трябва да се поддаде на плътско прегрешение. Нали и сам той — добави Бенций и се усмихна — неведнъж се е вълнувал от толкова силни пориви на ума си, че за да ги задоволи, бил готов да задоволи чужди плътски желания, макар и против собствените си плътски помисли.
— Понякога — обърна се той към Уилям — не изпадате ли в такова състояние, че сте готов да
