тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…
— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.
— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.
— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най- ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…
— Амин — обадих се аз.
— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.
— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже118.
— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.
— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.
Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.
— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.
— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио119 — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:
— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.
Уилям се покашля възпитано и измърмори:
— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…
— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…
Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.
Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.
Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на
