всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.
По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.
Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.
Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.
Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.
— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.
— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…
— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по- неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.
— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…
— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.
— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…
— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.
— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…
— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.
— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.
— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…
— И тук ли? — запита Уилям.
— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.
— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най- кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.
— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.
— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. —
