Уилям наведе очи и помълча. После каза:
— Град Безиер бе превзет и нашите не се съобразяваха нито с достойнството, нито с пола, нито с възрастта; близо двайсет хиляди души бяха изклани. А след клането градът бе ограбен и изгорен.
— И свещената война е война.
— И свещената война е война. Може би именно затова не бива да се водят свещени войни. Но какво приказваме, аз съм тук, за да поддържам правата на Лудвиг, който също опустошава Италия. И аз съм в плен на плетеница от странни съюзи. Странен е съюзът на спиритуалите с империята, на империята с Марсилий, който иска власт за народа. Странен е и съюзът между нас двамата, с толкова различни намерения и традиции. Но имаме две общи цели — успешното провеждане на срещата и разкриването на един убиец. Нека се опитаме да работим в мир.
Абатът разпери ръце.
— Целунете ме и да се помирим, брате Уилям. С такъв знаещ човек като вас бих могъл да разисквам дълго по сложни въпроси из областта на теологията и морала. Но не бива да се поддаваме на страстта към дискусията по подобие на парижките учени. Прав сте, имаме важна задача, трябва да действаме в съгласие. Но говорих за всички тия неща, защото мисля, че има някаква връзка — нали разбирате, — някаква възможна връзка, или по-точно, че някои биха могли да свържат станалите престъпления със становищата на вашите събратя. Затова ви предупредих, затова трябва да предотвратим всякакви подозрения или намеци от страна на авиньонците.
— Трябва ли да направя извод, че Ваше Преподобие ми подсказва следа за моето издирване? Смятате ли, че зад тези събития може да стои някаква тъмна история, свързана с еретичното минало на някой монах?
Абатът помълча, като гледаше Уилям с каменно лице, После каза:
— Вие трябва да разследвате тези злокобни събития. Ваша работа е да имате подозрения, дори и да заподозрете някого без причина. Тук аз съм баща на всички. Ще добавя: ако знаех, че миналото на един от моите монаси поражда оправдани съмнения, сам щях да взема мерки да изкореня вредния бурен. Знаете какво знам. А каквото не знам, ще трябва да излезе на бял свят благодарение на вашата проницателност. Но при всички случаи дръжте ме в течение, непременно. — После се сбогува и излезе от църквата.
— Драги ми Адсон, работата става все по-сложна — рече помръкнал Уилям. — Ние тичаме подир някакъв ръкопис, интересуваме се от наклонностите на някои твърде любопитни монаси и от живота на други, прекалено похотливи монаси, а ето, че се очертава все по-настойчиво още една следа, при това съвършено различна. Ключарят… А с ключаря тук е пристигнало и онова звероподобно, Салваторе… Но сега трябва да си починем, нали решихме тази нощ да не спим.
— Още ли възнамерявате да проникнете тази нощ в библиотеката? Не се ли отказвате от първата следа?
— Ни най-малко. Кой казва, че става дума за две различни следи? Пък и тази история с ключаря може да е само някакво подозрение на абата.
И тръгна към дома на поклонниците. Като стигна при входа, той се спря и заговори, сякаш продължаваше казаното дотук:
— Всъщност абатът ме натовари да разследвам случая със смъртта на Аделмо, когато си мислеше, че между младите монаси стават нечестиви неща. Но сега смъртта на Венанций буди други подозрения; може би абатът е доловил, че ключът на тайната е в библиотеката, и не желае да разследвам този въпрос. А за да отклони вниманието ми от Зданието, ми подхвърля следата за ключаря…
— Но защо смятате, че той не иска да…
— Не задавай излишни въпроси. Абатът ми каза още в самото начало, че библиотеката е недосегаема. Сигурно има основания. Възможно е и той да е замесен в нещо, което смята, че няма връзка със смъртта на Аделмо; но сега си дава сметка, че скандалът се разраства и може да бъде забъркан и той. Затова не желае истината да бъде разкрита или поне не желае аз да я разкрия…
— Но това значи, че се намираме в място, което Бог е лишил от своята закрила — рекох с отчаяние.
— Нима си срещал място, където Бог би се чувствал добре? — запита ме Уилям, като ме огледа отвисоко.
После ме отпрати да спя. Докато си лягах, си рекох, че не биваше баща ми да ме праща да пътешествам, че това се оказа много по-сложно, отколкото си мислех. Започнах да научавам прекалено много.
— Избави ме от пастта лъвска — помолих се аз, като заспивах.
Ден втори
СЛЕД ВЕЧЕРНЯ
Събудих се малко преди часа за вечеря. Бях замаян от съня, тъй като дневният сън е като плътското прегрешение — колкото повече си го вършил, толкова повече ти се иска да продължиш, и въпреки това човек се чувства нещастен, хем преситен, хем неутолил страстта си. Уилям не беше в килията си, явно бе станал по-рано. Походих насам-нататък и го видях да излиза от Зданието. Каза ми, че се отбил в скриптория, прелистил каталога и наблюдавал работата на монасите, опитвал се да се доближи до масата на Венанций, за да поднови разследването. Но по една или друга причина всички сякаш нарочно му пречели да се рови из ръкописите. Най-напред при него дошъл Малахий, за да му покаже някакви ценни миниатюри. Подир това Бенций му отнел доста време с разни незначителни поводи. А когато се навел, за да продължи разследването, Беренгарий започнал да се навърта около него и предложил да помага.
Най-сетне Малахий, като видял, че моят учител възнамерява да се заеме сериозно с нещата на Венанций, му заявил без заобикалки, че може би, преди да почне да се рови из ръкописите на мъртвеца, ще трябва да поиска разрешение от абата; че самият той, макар и да бил библиотекар, се бил въздържал от подобни действия — от уважение и от чувство за дисциплина; във всеки случай — така както бил пожелал самият Уилям — никой не се бил доближавал до масата и никой нямало да се доближи до нея, докато абатът не разреши. Уилям му напомнил, че има разрешение от абата да разследва из целия манастир, а Малахий го попитал насмешливо дали абатът му е разрешил да се движи свободно и из скриптория и — опазил Бог — из библиотеката. Уилям разбрал, че нямало смисъл да влиза в спор с Малахий, въпреки че цялото това навъртане и страхове около ръкописите на Венанций разпалили още повече желанието му да се запознае с тях. И тъй като бил твърдо решен да се върне там през нощта — макар че още не знаел как, — решил да не влиза в спорове. Но Уилям явно гореше от желание да вземе реванш; и ако това желание не беше породено — както беше в действителност — от стремежа към истината, то можеше да се изтълкува като упоритост, заслужаваща може би порицание.
Преди да влезем в трапезарията, се поразходихме из вътрешния двор, та студеният вечерен въздух да избистри замаяните ни от съня глави. Неколцина монаси продължаваха да се разхождат, потънали в размисъл. В градината отсреща видяхме престарелия Алинардо от Гротаферата; целият грохнал, той прекарваше голяма част от деня сред растенията, с изключение на времето, когато се молеше в църквата. Бе приседнал до външната страна на портика и сякаш не усещаше студа.
Уилям го поздрави с няколко любезни слова, а старецът се зарадва, че му обръщат внимание.
— Ведър ден — рече Уилям.
— Слава Богу — отвърна старецът.
— Ведър на небето, но мрачен на земята. Познавахте ли добре Венанций?
— Кой Венанций? — запита старецът. — После очите му проблеснаха. — Аха, оня младеж, дето умря. Звярът обикаля из манастира…
— Какъв звяр?
— Големият звяр, дето излиза от морето… със седем глави и десет рога, с десет корони на роговете, а на главите му — богохулни имена. Звярът, който прилича на леопард, с нозе като на мечка, с уста като на лъв… Аз го видях.
— Къде сте го видели? В библиотеката ли?
