излиза с мъж на сутринта. А, и друго. Няма да ми повярваш, но при тези обстоятелства не мога да го пропусна. Според едно от злословията преди всеки контакт тя се пазела от зачеване чрез някакви хасидически промивки. Тъй разбирала тя склонността на евреите да избиват християнски деца. През четирийсет и шеста в Русия естествено нямаше никакви контрацептиви, а и както потенциалните ми любовници не пропускаха да напомнят, наказанието за аборт (доста меко предвид настоятелствата) беше две години затвор.
Добре знаем какви са травмите от едно изнасилване за жертвата. Но, естествено, никой не го е грижа какви са травмите за насилника. Да речем, странният резонанс на посткоиталната тъга; няма друго животно, по-печално от него… Вече схващах и по-дългосрочните следствия. Те приемаха следната форма: вече не успявах да видя жените в тяхната цялост. Зоя бе благословена с изключителен сбор от физически дарове; аз според обичая си трябваше да ги раздробя: да постъпя с тях както Марвъл — със свенливата си господарка (нали помните, че дори и гърдите й ги описва една по една), да я транжирам върху мраморната плоча и на всяко парченце да бодна знаменце и цена. Така правех по принцип. Но, накратко: за разлика от „всички други“ Зоя си оставаше неделима. Това беше нейна основна черта. Всяко действие я въвличаше цялата. Когато вървеше, всичко по нея се люлееше. Когато се смееше, всичко се тресеше. Кихнеше ли — сякаш нищ не беше изключено да се случи. А когато говореше, спореше и възразяваше, тя опираше лакти на масата и седяща, въртеше снагата си в източен танц на пререканието. Неизбежно се питах какво ли друго прави така, с цяло тяло. С нея бяхме съседи и колеги в Техническия, в Института по системите, където тя учеше в еврейския поток. Аз бях на двайсет и пет, Зоя беше на деветнайсет, Лев, за Бога, още ходеше на училище.
Майка й, старата Естер най-редовно я пращаше да носи дребни лакомства на скрофульозния равин, който неспирно се молеше на смъртния си одър в мазето под апартамента ни. А едничкият начин да стигнеш дотам, бе да минеш през партера и да слезеш по витата стълба пред нашата кухня. Железните стъпала често биваха заледени и след няколко инцидента тя неохотно поддаде пред войнишката ми настойчивост да я водя дотам за ръка. Всъщност никак не стъпваше здраво и го знаеше; много по-късно Лев разбра, че й липсвали разни пространствени импулси, понеже като бебе не умеела да пълзи… На вратата към мазето винаги ми изпращаше благодарна усмивка, а пък аз все се чудех каква беше тази сила, дето ме спираше да я взема в прегръдките си или даже да срещна погледа й; ала силата се усещаше, при това доста твърдо. „Обади ми се, като решиш да се връщаш“ — казвах аз. Но тя никога не ме викаше. Като я гледах, понякога имах чувството, че се качва по стълбите на четири крака. Сетне, една вечер, чух гласа й, продран и отчаян, да ме вика по име. Излязох и поех изненадващо топлата й ръка.
— Божичко — казах най-горе. — Стори ми се, че аз ще се хлъзна.
Тя се усмихна стръвно и рече:
— Трябва да си планинска коза, за да се качиш тук.
Засмяхме се. С мен бе свършено.
Да, Винъс, в този миг безнадеждната ми възхита се превърна в скоротечна любов, а на мен ми се струваше чест. Имах всички трубадурски симптоми; не ядях и не спях, всеки втори дъх беше въздишка. Помниш ли стария Монтеки от „Ромео и Жулиета“: Далеч от светлината се промъква към къщи натежалият ми син. Такъв бях и аз, натежал, смайващо натежал. Тази тежест усещаш, когато си се борил цял час за живота си в анархично море, а пък после вълната те изхвърли на пясъка и усещаш мощно теглене откъм центъра на земята. Всяка сутрин се чудех как леглото ми ме удържа. Пишех стихове. Бродех нощем. Стоях в сенките срещу дома й в дъжд, в сугращица или (най-добре) в гръмотевична буря. Ако щорите бяха вдигнати, знаех, че ще дочакам да ги спусне.
Веднъж зърнах един мъж да се обляга на перваза й; мишниците разголени нагло, шията му изпъната. Да, изпитах и ревност, и какво ли не още, но и остра възбуда. Да, да. Страдах и се чумерех, ала моята страст беше неизменно и готически плътска. Признавам си още, че въпреки съмненията си бях дълбоко впечатлен от историята с промивките. Бях привикнал към някаква схема — непохватното ровене в полусмъкнати дрехи, мърляви компромиси между бедрата и последващо мрънкане; това се разиграваше по стълбища, ъгли и разрушени от бомбите сгради — или пък на килима или опрени на някоя маса с куп роднини, залепени о заключената врата. „Облекчаването“ с уста — времетраене трийсет секунди по неволя бе станало предпочитана форма на секс. Споменавам последното си наблюдение (да, вулгарно, ала не и безпочвено) с образователна цел, тъй като то показва как и в своите най-интимни моменти жените бяха подвластни на социоикономическата действителност. През годините след войната нямаше жена да не гълта. Ни една.
Без извивките на ентусиазма сексът беше въпрос на принуда: моята мрачна настойчивост, тяхното колебливо покорство. Ала в куличката на Зоя с вещерския й покрив като щипка за свещ ни очакваше нещо по-футуристично от женското примирение и дори женската самозабрава. Женска похот.
— Знаеш ли на какво ми приличаш, докато си край нея?
Лев изрече това, стори ми се, с непресторена злоба. Току-що бях отказал да играя шах с него, пропъждайки разсеяно с ръка всички подобни фриволности. Тъй че се приготвих за всичко.
— Ще ти кажа на какво ми приличаш. Ако искаш.
По отношение на жените той бе по-напреднал и далеч по-усърден, отколкото бях аз на седемнайсет години. И приятелите му също. Пък и жилищният дефицит бе донякъде облекчен от недостига на хора; имаше малко повече място и въздух — макар че никога не бях сигурен докъде стига Лев в промеждутъците на усамотение с всевъзможните Ада и Олги… Темпото на века се усилваше, или поне се опитваше. Не можем да видим себе си в историята, ала въпреки всичко сме в нея; а след Първата световна война, революцията, терора, глада, гражданската война, поголовния глад, новия терор, Втората световна война и поредния глад човек имаше чувството, че промяна не може да няма. Всеобщото недоволство възприемаше следната форма: всички се оплакваха от всичко. Всички чувствахме, че животът трябва да се промени. Но държавата се усети какво усещаме и животът не се промени.
— Добре — казах аз. — На какво ти приличам?
На лицето му се изписа изражение хем познато, хем плашещо — фокусирано, насмешливо и леко свирепо.
— Приличаш на Вронски, когато започва да се мъкне след Анна. Като умно куче, което знае, че е сторило нещо нередно.
Предавам говора на Лев по нормалния начин, но на практика той пелтечеше. Това прозата трудно може да го предаде. Да напишеш „к-к-к-куче“ е обидно формално. А пък и думата „запелтечи“ доста бледо отразява случващото се с Лев. Все едно той изведнъж губеше способността си да говори и даже да диша. Първо стягането, блесналата самоненавист, после нослето се вирваше и борбата започваше. В мигове като този Лев не бе в най-добрата си форма — главата отметната, ноздрите сякаш ококорени, като чифт настойчиви очи. Ако някой заеква, ти си длъжен да стоиш и да гледаш. Няма как да извърнеш глава.
— Да, боя се, че си точно такъв — рече той и изгаси цигарата си. — Пък и все едно. Тя си има приятел.
— Знам — отвърнах. — Ще изчакам да скъсат.
— Точно тъй — заключи със задоволство той (като че ли потриваше длани). — На това ми приличаш. Псе, което си чака пердаха.
Брат ми рано пропуши. Рано започна да пие, по жени рано тръгна. Хората в Русия все по-рано се захващат с всичко. Времето не достига.
5
Сред лайноядите
Всички вечно обсъждаха странната светлина в погледа на лайноядите — специфичния блясък. Бях стъписан, когато видях в него кокетство и особена женственост. Като влажно-искрящия поглед на непредсказуема лелка, която е подпийнала на Великден и се кани да последва някакъв неразумен импулс — да те млясне, натисне, пощипне… Потаен и съзаклятнически, лайноядският блясък има нещо да каже и нещо да пита. Аз прекрачих някаква граница, казва той. И те пита: защо не опиташ и ти?
С Лев стояхме сред тях, лайноядите, пред залостената врата на кухнята в мрак и ситен дъждец. Капчиците не падаха, а се носеха в атмосферата като юлските мухи и комари. Първият му ден преваляше и
