аз бях избрал това място за разговора, който непременно трябваше да проведем. Лайноядите се изправяха и люлееха под самотната крушка, в очакване от задния прозорец да лиснат последните кофи. По това време прасетата рядко се вясваха да ги безпокоят, тъй като никакъв бой не можеше да откъсне лайноядите от помията. Явно имаше твърде малко физическа болка там, където живееха, отвъд границата, която бяха прекрачили.
Дори класата на лайноядите се делеше на два ешелона. Някои ги презираха, даже себеподобните им. Викаха им „четириногите“… Скъпа, изреждам ти тези детайли — всички тези подробности за рендосване и изшкурване, за гладуващи хора, които падат на колене, за да ближат помия — защото искам да поразмислиш върху тяхната странност. Безразборно насилие, смайваща деградация: всичко това е изключително странно.
— И защо е такава тъмница — рече той. Бе оплакване, не въпрос. Опитен географ като Лев знаеше идеално защо тук е такава тъмница. — Януари в Полярния кръг — добави той. — Слънцето ще изгрее през март. Какво мога да сторя, братле? Какво мога да сторя?
Бях готов за това. Мнозинството фашисти, получили десетгодишни присъди през 1937–1938-а, през 1947–1948-а бяха арестувани наново по азбучен ред и наново осъдени. И всички изглеждаха като Лев. По- стари, по-слаби, по-запуснати — и все пак същите като Лев, попримигващия интелигент с безнадеждните си обувки (една с друга несходни, но и двете надъвкана маса от разнищено въже и автомобилна гума), с половинката книга и окъсаното лятно сако. И все кътаха пукнатите си очила. Новите фашисти обаче бяхме служили пет години в Червената армия. За нас лагерът беше просто нова доза война с една стряскаща разлика. Бяхме водили битки с фашистите — нашите врагове. А сега ни се казваше, че сами сме фашисти, затова ни наказват с арест и каторга. Бяхме станали врагове и трябваше да бъдем захвърлени през рамото на света. Забелязал съм, че ти и твоят кръг проявявате голяма търпимост към склонността на хората да се жалват, затова ще добавя и следното: трудно бе да забравя как се беше обърнало всичко, тъй като от октомври до май раната от войната ме наболяваше от студа. Ала стига съм се самосъжалявал. Аз не бива да бъда сълзлив. Но и друго не бива да бъда — издръжливецът, мъченикът. И не бива да бъда сериозен. Е, това е по-трудно. Американците са сериозни, руснаците също, като ги прихване. Предпочитам духовитите нрави, сбръчканите ироници от северозападния край на Евразийското плато.
— Какво можеш да сториш ли? — подхванах го аз. — Ще стигнем и дотам. Но преди това… няма ли да го кажеш?
— Какво да казвам?
— Нали знаеш „Има някаква грешка.“ Или „Ех, да можеше някой да каже на Йосиф Висарионович.“
— Че защо, мамка му? Арестуват по квоти. Да, така е. Бас държа, че е тъй.
Лев бе прав за това. И в терора си имаше норматив: еди колко си души от тази или онази област или социална група, при указано темпо, квота, норма и минимум.
— Добре знаеш какво се е случило — рече той. — Ти и аз сме продадени в робство. Цялата галиматия с документи и самопризнания. Нищо повече от покупко-продажба. Романтично звучи, нали тъй, да те продадат в робство…
Той се огледа. Не, нямаше нищо романтично в Норлаг и в Предпосилов.
— Човек би очаквал да го пратят някъде в по-гореща област. Боже Господи.
Лев беше на деветнайсет. И вече виждаше повече от мен (аз не разбирах от политика, както скоро ще стане ясно). Като гледам назад, виждам как се затресох от страх в мига, в който усетих, че по-малкият брат вижда повече от големия. Както ставаше и на шах. Изведнъж се усетих изложен на по-силна от моята комбинаторика, пермутация и проницателност. А и той все странеше от всеобщото мнение, от всеобщото настроение. Все си правеше собствени сметки. Издаваше леко напред и накриво твърдата си долна устна и смяташе.
— В кой затвор беше? — попитах го аз.
— Бутирки.
— Там е страхотно, нали?
— Супер е. В моята килия имаше трима червени професори, двама композитори и един поет. И доносник, разбира се. Гордеех се, че съм там.
— Да, в Бутирки е супер. Как се случи? Преди това, имам предвид.
— Както винаги. Извадиха ме от час в университета. Бяха много учтиви. После няколко седмици трябваше през ден да ходя в Кучкарника и да плюскам лайна.
Един лайнояд се извърна към нас откъм тъмнината, после се сви, вдигнал увитата си в одеяло ръка.
— По какво обвинение? Или нямаше никакво?
— Имаше. — Изсумтя тихо и рече: — Възхваляване на Америка.
Знаех, че това е престъпление, при това с няколко подвида. Много новопристигнали фашисти се бяха провинили точно по тази линия — Възхваляване на американската демокрация, Възхваляване на американската техника или Унижаване на родината пред Америка. Или, алтернативно, Унижаване на родината пред Запада. Немалко от нас бяха видели нещо от Запада и дори разрушен, той ни действаше унизително… В Норлаг бяха заточени доста „американци“, та дори и един от Америка. Дошъл да участва в съветския експеримент и още в паспортното заявил на партиеца, че е напълно подготвен да приеме резкия спад в жизненото си равнище. Същия ден го осъдили на „четвъртинка“ — двайсет и пет години.
— А наистина ли си хвалил Америка?
— Не. Аз хвалех Америките. Чаках на опашка с Кити и разхвалвах Америките.
Тогава и двамата направихме нещо, каквото в скоро време не очаквахме да ни се случи: разсмяхме се, а дъхът ни се сви на облак и отлетя. На семеен жаргон „Двете Америки“ беше кодово име за Зоя. При това беше хубаво име, тъй като отразяваше походката й. Пространственото съотношение между двата континента, Винъс, е описано най-добре от емигранта Набоков — акробати върху трапец, покачени един върху друг и току-що залюлени назад. Но походката на Зоя също добре препредаваше, не, въплъщаваше шеметното разкачване между юга и севера, а пък кръстът й беше тънък като Панама. Кити бе от семейството, пълноправна сестричка на Лев, също както Вадим му бе истински брат.
— Да не би Кити да е критикувала Америките?
— Мъничко. Нали знаеш. Общо взето, Зоя кара Кити да се чувства тънка като молив. Не. Като Чили. Това й казах аз: „Ти завиждаш на Америките, защото те карат да се чувстваш като Чили“.
— Мислех, че Кити харесва Зоя.
— Кити е запленена от Зоя. Ала казва, че ще ме съсипе. Не нарочно, но така щяло да се получи.
Нямаше да забравя това. От самото начало бях определил Зоя като бич за поетите, а на този етап Лев мечтаеше да бъде поет (акмеист като Манделщам)… През стената се чуха гласове и дрънчене. Лайноядите погледнаха нагоре със стиснати устни и засмени очи.
— Чили — рече изведнъж Лев. — Само остров би бил по-независим от сушата.
Той се усмихна, обърса носа си и изправи рамене. Горната му устна за миг се изви като човка, погледът стана предпазлив. Изглеждаше какъвто си беше — пубертет, който се страхуваше да не му се смеят за глупава забележка… Лев открай време беше зубрачески склонен да се пали по географията. Спомням си как веднъж беше казал: „Пасификът е принцът на океаните. Атлантикът пред него е пролив.“ Бе развил цяла теза как географията на Русия е влияела на историята и съдбата й. Ако знаеше, Винъс, какви свестни момчета бяхме ние навремето. Мисля, че съм ти казвал — майка ни беше учителка. Всъщност беше напълно различна разновидност на човешкия род: бе директорка на училище. Амбициозна като харпия. „Вие сте интелигенти! — крещеше ни тя, често като гръм от ясно небе. — Служите на народа, не на държавата!“ И къде сме сега аз и Лев с книгите и дебелите си списания, знанията по немски, английски и френски, с тежките си шахматни фигури, с графиките и картите? Казах, както планирах:
— Ти си в ада. Няма нужда да ти обяснявам. Тук човек за човека е вълк. Смешното е, че фактически не е много по-различно от другаде.
— Не, напротив. Не прилича на никъде другаде.
— Глупости. С Вад успя да се справиш, нали?
Вад, Вадим, беше неговият близнак (разнояйчен и дълбоко различен): злобно, извратливо и подло дете, при това „социалист от класа“, както казваше майка ми, докато си вееше с ветрилото и издухваше бретона от челото си. Тормозът над Лев беше хоби и страст на Вадим в продължение на петнайсет години. Все повтарях на Лев: „Удари го и ти, удари го и ти“. И той удряше. Ала всеки път едно слабо юмруче, след което
