— Доктор Райан даде ли ви кошницата с храна от двуколката? — попита тя, тъй като реши, че ще бъде най-добре да промени темата на разговора им.
Устните на Самюъл се свиха съвсем леко. Той може и да беше само на осем години, но притежаваше гордостта на баща си и също като при баща му сега тази гордост се изправяше срещу очевидната нужда на семейството от помощ.
— Да, получихме храната — каза най-после момчето. — Много ви благодарим.
— Майка ми боледува дълго време. В продължение на години, ако трябва да съм по-точна. Винаги оценявах жеста на съседите, които понякога носеха нещо за ядене или самун хляб. Това бяха дреболии, но помагаха, защото имах да върша и много други неща. Винаги се радвам, когато мога да помогна на другите, както са ми помагали и те. Надявам се и ти някой ден да постъпиш по същия начин.
Думите й, изглежда, изтриха обидата от подаръка или поне му дадоха друга гледна точка по проблема, защото Самюъл почти й се усмихна. Почти.
Майкъл очевидно беше свършил разговора си с господин Райнър.
— Хети? — извика той откъм двуколката. — Готова ли си?
Нито един от двамата мъже не продума, докато Хети и Самюъл вървяха към тях. Когато Майкъл се приближи, за да й помогне да се качи, Хети се наведе към него и прошепна:
— Дай ми малко от твоите хапчета от пчелинок.
Главата му се отметна рязко назад, сякаш той се опитваше да избегне някаква досадна муха.
— Какво? — попита намръщено той.
— Твоите хапчета от пчелинок. За Самюъл.
— Не ставай глупава, Хети. Просто се качвай в двуколката. — Той отново й подаде ръка. Хети го изгледа хладно, пое ръката му и се качи в двуколката, след което се настани в своята част на седалката. Той я последва и взе юздите в ръце.
— Господин Райнър — каза Майкъл и кимна отсечено. — Не забравяйте за козата. Дъщеря ви може би ще пие от нейното мляко, ако не иска да пие от другото. — Той не изчака да му отговорят, дори не помаха за довиждане на Самюъл, а просто дръпна юздите и подкара коня.
Хети не каза нищо, докато не се отдалечиха от поляната. След това тя просто избухна.
— Как можеш да се държиш така, Майкъл Райан?
— Какво? — Той се обърна рязко на седалката и стресна коня. — За какво говориш, по дяволите?
— Като… като парче лед на два крака, ето как се държиш. Уплашил си тези хора до смърт.
Той се намръщи толкова силно, че веждите му сякаш щяха да се сблъскат на върха на носа му.
— Не ставай смешна.
— Не съм смешна. И защо не носиш хапчета от пчелинок?
— Какво общо имат пък те с това, че ме наричаш ходещо парче лед?
— Някога имаше навика да носиш по една торбичка от тях навсякъде, където отидеше — каза Хети. — Тогава не беше парче лед. Предполагам, че има някаква връзка между двете.
Майкъл изсумтя раздразнено.
— Хети, тогава бях асистент, а не лекар, който има повече пациенти, отколкото може да обслужва.
— Значи това ти дава право да не обръщаш внимание на горкото момче, така ли? Обзалагам се, че дори едно хапче щеше да му помогне. Само едно!
— Самюъл ли? Той не ми е пациент. Майка му и сестра му са. И в случай, че не си забелязала, те и двете са тежко болни.
— Ана не е болна, тя просто се е родила преждевременно. Има разлика.
— Ана? Така ли са я кръстили?
Хети зяпна.
— Ти не знаеше ли?
Майкъл сви рамене; очевидно му беше неудобно.
— Не съм ги питал, а те не ми казаха.
— Дори не си ги попитал за името на бебето?
За миг Хети се зачуди дали земята под краката й не беше пропаднала. Майкъл не се беше потрудил да узнае името на красивото, крехко бебе, на което беше помогнал да се роди? Нейният Майкъл?
Той се ядоса.
— Виж, Хети, моята работа е да спасявам човешки живот… ако мога. Не съм дошъл тук да водя тривиални разговори на чаша чай.
— Знаеш ли от какво имаш нужда, Майкъл Райан? — попита Хети. — От една конска доза хапчета от пчелинок, ето от какво. Кълна се, че голямата надморска височина е повредила мозъка ти. Откога научаването на името на едно бебе е станало „тривиално“?
— Не казах, че е тривиално! Казах…
— Много добре чух какво каза! Освен това знам какво мислят тези нещастни хора за теб. Те не само че са уплашени до смърт от теб, но и си мислят, че ходиш по вода. Ако ти…
— Аз не ходя по вода!
При това негово избухване Хети едва не падна от седалката. Дори да беше хвърлил динамит, Майкъл нямаше да я стресне толкова силно.
— Майкъл! Какво…?
— Аз не съм някакъв проклет чудотворец, Хети! — изрева той. Лицето му почервеня въпреки загара му. — Аз съм обикновен човек! Разбираш ли? Човек!
— Разбира се, но…
— Няма ваксина против туберкулоза. Няма измислено лекарство за тази болест. Няма дори един подходящ санаториум като онези, които се строяха на изток. Поне засега. Може би скоро ще има, ако някой успее да събере средства и да осигури земята и… По дяволите, ние имаме нужда от толкова много неща, Хети, но дори тогава не можем да дадем никакви гаранции. Но това поне ще бъде някакво начало. По-добре отколкото да я оставим в онази гореща малка палатка с всичките тревоги, пред които е изправена сега. Тя не е достатъчно силна, за да може да се грижи сама за себе си, да не говорим за сина й, бебето и съпруга й, но въпреки това тя се опитва да се грижи и за тях. Но ако имахме добър санаториум, дори ако той се състоеше само от няколко заслона, лаборатория и кухня — нещо повече от онова, което имаме сега — това щеше да помогне. Ние…
— Майкъл! — Хети най-после успя да го прекъсне; досега тя бе седяла мълчаливо, замаяна от внезапния порой от думи. — Нямам и най-малка представа за какво говориш!
— Говоря ти за санаториум, Хети! За място, където хора като Рут Райнър могат да получават добри грижи, без да им се налага да се тревожат за нищо друго. На изток имаше добри резултати в това отношение. По дяволите! Първият санаториум беше построен в Сарнак, щата Ню Йорк, от един лекар, който отишъл там, за да умре от туберкулоза, но вместо това състоянието му се подобрило. Ако той е успял, защо да не можем и ние?
Лицето на Майкъл внезапно беше озарено от нетърпение. Хети не се опита да го прекъсне. Тя дори не беше сигурна, че той говореше на нея.
— Добра храна, почивка, медицински грижи, чист въздух. Ето от това има нужда Рут, а и всички останали в нейното състояние. Аз мога да й дам грижите и чистия въздух — ако успея да я измъкна от тази палатка и да я отдалеча от бебето й, — но преди тя да си почине, наистина да си почине…
Той замълча за малко. Хети видя как нетърпението бавно изчезна от погледа му.
— Но за всичко това са нужни пари, Майкъл. Пари, земя, подкрепа, персонал и…
Той сви рамене.
— Ето ти го твоето чудо, Хети. Да се намерят ресурсите, необходими за построяването на такъв санаториум.
— Чудеса стават, Майкъл — каза тихо тя.
— Така казват хората.
— Понякога просто не ги наричат чудеса.
— Е, аз поне знам името на следващия си пациент — и последният, който ти ще посетиш тази сутрин. Той се казва Фред Майзнер и е твърде стар за хапчета от пчелинок, така че не е необходимо да се тревожиш, че не съм му обръщал внимание.
