— Хмм — каза Хети.
— Какво значи това?
— Никой не е твърде стар за хапчета от пчелинок, Майкъл Райан, което просто показва колко много знаеш!
Фред Майзнер седеше извит на една страна на един стол и се напрягаше да осигури повече светлина да пада върху книгата, която четеше. Очилата му с позлатени рамки се мъдреха на носа му като метално насекомо, което сякаш всеки миг щеше да излети, и от време на време той ги побутваше с пръст като че ли го дразнеха.
Когато видя Хети и Майкъл да стоят на вратата на дневната, където ги беше оставила прислужницата му, очите му светнаха и на съсухреното му лице се появиха още една дузина бръчки от усмивката му, която сякаш минаваше от едното му ухо до другото. Поне така си мислеше Хети, въпреки че не беше съвсем сигурна, тъй като старецът имаше едни от най-големите мустаци, които тя беше виждала през живота си.
Той маркира страницата, до която беше стигнал, и остави книгата си встрани, прекара сбръчканите си като стари корени пръсти през мустаците си и се изправи бавно на крака.
— Доктор Райан — каза той и протегна ръка — радвам се да ви видя. Вече започвах да се чудя дали не сте забравили горкия старец.
— Не съм — каза Майкъл и даде знак на Хети да се приближи. — Искам да ви представя годеницата си, Хети Малоун.
— Господин Майзнер — каза Хети и стисна огромната му ръка. — Радвам се да се запозная с вас. Доктор Райан ми е разказвал за вас, но не е споменавал за великолепните ви мустаци. Защо ли?
Очите на стареца светнаха. Без да пуска ръката й, той се наведе напред и й намигна заговорнически.
— Страхувал се е, че може да му открадна момичето. Дамите си падат по мъже с мустаци. Постоянно му го повтарям, но той не ме слуша.
Старецът се разсмя, пусна ръката на Хети и погали нежно мустаците си.
— Между нас да си остане, но според мен той не иска да си пусне мустаци, защото му растат редки. Случва се и с най-добрите от нас. — Той мръдна горната си устна, за да може Хети да види по-добре мъжкото му постижение.
Майкъл изсумтя, но Хети не му обърна внимание.
— Вие очевидно не сте от тях.
— Не. Разбира се, отначало жена ми се оплакваше. Казваше, че я гъделичкали, когато съм я целувал. Затова ги обръснах. Тя ме погледна само веднъж и каза отново да си пусна мустаци. След това никога вече не чух оплаквания от гъдел. — Когато Хети се разсмя, той присви вежди и неохотно се отпусна в стола си.
— Как сте, господин Майзнер? — попита с официален тон Майкъл и седна в стола до стареца.
Господин Майзнер потърка брадичката си и се замисли.
— Не съм зле. Изобщо не съм зле за човек на деветдесет и три години.
— Навърши деветдесет и една миналия март — провикна се прислужницата откъм кухнята. — Недей да лъжеш, Фред Майзнер!
Старецът изви глава по посока на гласа и извика в отговор:
— Деветдесет и три, жено. Ти си гледай кафеника. — Той се отпусна усмихнат в стола си. — Държи се, сякаш ми е майка, казах й, че една хубава жена като нея би трябвало да се омъжи повторно. Тя е само на шестдесет и седем. Още много хляб има в нея. Срамота е да се похабява така.
— Дръж се прилично — каза остро прислужницата, която се появи от кухнята с всичко необходимо за чаша кафе с гостите. — След малко можеш да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш, и след това цяла седмица ще трябва да слушам мърморенето ти.
— На моята възраст, жено, е чиста загуба на време човек да съжалява за грешките си. Пък и аз съм правил толкова много грешки, че сега вече няма значение.
— Е, за това не мога да споря. Захар или сметана, госпожице Малоун? А за вас, доктор Райан?
Те започнаха да пият кафето си. Фред Майзнер беше стар флиртаджия и се радваше, че има нова „кобилка“, върху която да упражнява чара си. Той беше роден в Германия, но като младеж бе емигрирал в Америка в търсене на приключения. В крайна сметка се бе озовал в златоносните полета на Калифорния, където беше изгубил немския си акцент, беше си намерил съпруга и не беше успял да направи големия удар. По време на войната между Севера и Юга той беше останал в Калифорния, след което се беше завърнал на изток и бе започнал да работи като инженер в железопътните компании. С построяването на железопътната линия на запад, той се беше придвижвал напред заедно с релсите. Имаше богат запас от истории за построяването на първите железопътни линии през Колорадо и Канзас, а след това и надолу през територията на Ню Мексико, където твърдеше, че е оставил една дузина красиви сеньорити облени в сълзи след отпътуването му.
— Аз, разбира се, никога не съм казвал на жена си за тях. Тя нямаше да одобри това. Но аз нямаше да я напусна за нищо на света, независимо колко ме молеха онези красавици. Моята Ида правеше най-хубавите палачинки оттук до Мисисипи, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато трябваше да се изпече еленски бут.
При спомена за съпругата му част от веселието го напусна и той дълго глади мустаците си, втренчил воднистите си старчески очи в небитието, докато се вглеждаше в миналото си, което го беше оставило сам в края на века — без жената и приятелите, с които в продължение на толкова много години беше споделял всичко.
Хети се наведе напред, за да остави чашата си върху подноса, който прислужницата беше оставила на масата, и движението й извади стареца от размисъла му.
— Какво… За какво говорех? — попита той, докато се отърсваше от спомените си.
— Разказвахте ни колко добре жена ви приготвяла еленско печено — подсети го нежно Хети.
— Така ли? Да, да, точно така беше. Знаете ли, то ми липсва много. Имам предвид еленското. — Мустаците му се извиха нагоре, когато той се ухили. — Обаче нямам зъби. Сега дъвченето ми отнема толкова много време, че сигурно ще заспя, преди да свърша.
Хети се разсмя и това му достави удоволствие, но Майкъл гледаше с мрачно неодобрение.
— Така е по-добре. Казвал съм ви да не ядете такива храни. — Той се наведе и остави чашата си върху подноса. — Някой ден може би ще започнете да се вслушвате в съветите ми.
— Не и ако продължите да ми повтаряте, че трябва да ям онова проклето — извинете, госпожице! — нещо, което ми давате. Вие с нея — той посочи с палец към кухнята — сте решили да ме вкарате в гроба.
— И точно там ще се озовеш, ако не започнеш да слушаш доктор Райан, стари мърморко — чу се откъм кухнята. Прислужницата не беше напуснала бойното поле и си беше държала ушите отворени.
— Госпожа Скот е добра готвачка и просто се опитва да поддържа здравето ви — скастри го строго Майкъл, сякаш Фред Майзнер беше някакъв палав ученик, а не мъж, който бе живял шестдесет години повече от него. — Щяхте да бъдете много по-добре, ако понякога се вслушвахте в онова, което ви казваме. Независимо дали ви харесва или не — добави той предупредително, когато господин Майзнер се намръщи.
Хети се зачуди колко мъдро щеше да бъде да издърпа ушите на Майкъл в този момент. Той изглежда беше забравил, че пациентите му се нуждаеха от много повече от обикновена медицина, за да останат живи и да намерят живот, който си струваше да живеят. Независимо от възрастта си и физическите си проблеми, господин Майзнер очевидно беше съвсем с ума си. Срамота беше, че същите онези хора, които най-много се грижеха той да остане жив, не смятаха, че е необходимо да се вслушват в онова, от което той самият смяташе, че се нуждае.
— Няма смисъл да спорим точно сега. Време е да си тръгваме — каза Майкъл и се надигна от мястото си със същата официалност, с която би се държал, ако бе отишъл да пие чай с губернатора. — Исках само да видя как сте и да ви представя госпожица Малоун.
— В такъв случай ще бъде най-добре да тръгваш, момче! Не искам да те задържам да раздаваш
