— Къде искаш да отидеш тогава?
— Искам да посетя госпожа Скогинс — каза най-накрая тя. След това извади визитната картичка от чантата си и прочете адреса на нея. — Ще ти бъде ли удобно да ме закараш там?
Гласът й беше студен като лед. Майкъл стисна зъби. Ако тя искаше да играе играта по този начин, той нямаше нищо против. В крайна сметка, той имаше по-важни работи, за които трябваше да се погрижи. Много по-важни.
— Няма никакъв проблем — тросна се той в отговор и подкара по-бързо коня.
Хети не обърна внимание на ръката, която Майкъл неохотно й подаде, за да й помогне да слезе от двуколката. Когато се озова на земята, тя го отпрати студено, сякаш го беше наела в конюшнята; след това застана с високо вдигната глава срещу него, докато той я гледаше безмълвно и цялото му тяло показваше колко е вбесен.
— Беше ми казал, че трябва да посетиш и други пациенти? — каза тя най-после.
Той изръмжа — отговорът му не можеше да бъде описан по друг начин — и се обърна рязко на седалката. Миг по-късно той вече беше подкарал коня в тръс, оставяйки я обвита в облака прах, вдигнат от колелата на двуколката.
Хети отиде до вратата от ковано желязо, която водеше към внушителната триетажна тухлена къща, която се намираше зад нея. Тя изтупа роклята и жакета си и се опита да не се тревожи за онова, което току-що се беше случило между нея и Майкъл.
Само можеше да предполага каква беше причината за промяната у него, но го обичаше твърде много, за да го остави такъв, какъвто беше сега. Въпреки медицинското си образование, Майкъл очевидно трябваше да научи още много неща и тя беше човекът, който щеше да го научи на тях. Ако се наложеше, щеше да му ги набие в твърдата глава.
Хети се облегна на вратата. Тя не си беше представяла срещата им след толкова дълга раздяла по такъв начин.
Изглежда, че нищо не се беше получило както трябва, като се започнеше от момента, в който беше слязла от влака, а той не беше дошъл да я посрещне.
Не, не беше съвсем вярно, че нищо не се беше получило както трябва.
Тя не беше забравила за целувките им, нямаше как да ги забрави. А ябълката…
Хети се усмихна леко и тайничко и усети странна топлина да се разлива ниско в стомаха й.
Трябваше да си припомни ябълките следващия път, когато започнеше да се тревожи.
Тя бутна вратата и тръгна по пътеката към къщата на госпожа Скогинс.
Когато Хети почука, вратата беше отворена от момиче на около шестнадесет години. Обикновената й черна рокля и бялата й престилка показваха, че тя е прислужница, но когато Хети я попита дали госпожа Скогинс си е у дома, тя се закиска, след което притисна длан до устните си и се изчерви.
— Извинете, ма’ам. Да, госпожа Скогинс си е вкъщи. Вие ли искате да се срещнете с нея?
Хети извади най-заплашителната си усмивка.
— Да, моля. Ако е свободна.
Момичето се намръщи замислено.
— Ами, да, ма’ам, предполагам, че е свободна. Тя е насаме с госпожа Фиск. В килера.
Хети бързо покри уста с длан и се изкашля.
— Но не мисля, че това ще има някакво значение — добави весело момичето и отвори широко вратата.
— Влезте, моля. За кого да предам?
Хети й каза името си, след което остана да гледа как момичето се отдалечава, като се опитва да се държи както подобава на добре обучена прислужница. Когато стигна до края на огромното стълбище, естествената й веселост взе връх. Тя се изкиска — Хети я чу много добре — и подскочи на следващото стъпало, след това на следващото, докато съвсем не забрави усилията си да се държи прилично, и изчезна в коридора на втория етаж.
Докато чакаше, Хети оглеждаше къщата, която госпожа Скогинс обитаваше сама. Мебелите бяха скъпи и елегантни и далеч не толкова потискащо тъмни, колкото мебелите на госпожа Спенсър, но в цялата къща цареше някаква неестествена неподвижност, която Хети намираше за обезпокояваща, сякаш всичко беше подбрано старателно, след това, по някаква неизвестна причина, беше поставено под стъклен похлупак, без да бъде използвано повече. Мисълта да живее тук сама, само в компанията на една прислужничка, я накара да потръпне.
Преди обаче да се беше замислила по-дълбоко върху това, момичето се появи тичешком по стълбите. На половината път то се спря по средата на крачката си като подплашен кон, възпрян от майсторска ръка, и слезе по останалите стълби бавно и с достойнство.
— Госпожа Скогинс ви кани да се присъедините към нея горе, ма’ам. Тя е с госпожа Фиск.
— Според мен това ще свърши работа, въпреки че не е най-доброто — казваше госпожа Скогинс, докато оглеждаше внимателно леко износен чаршаф. — Ъгълчето трябва да се поправи, но това ще бъде добра задача за някое младо момиче, което се учи да шие.
— Казват, че дивачките били добри в ръкоделието — каза госпожа Фиск и присви одобрително очи към разнищеното ъгълче. Корсетът й изскърца, когато тя се наведе да огледа съдържанието на няколкото кашона, които се намираха на пода между двете жени. — Това ще напълни два, може би три кашона, а госпожа Гроув каза, че можела да осигури само пет.
— Сигурна съм, че… а, госпожице Малоун, влезте. — Госпожа Скогинс сгъна чаршафа и го подаде на прислужницата, която беше влязла в стаята преди Хети. — Вземи това, Бети. Сгъни го, ако обичаш, заедно с другите, които сме отделили — каза тя и посочи към кашоните.
— Тъкмо сортирахме съдържанието на килера за бельо за дарения за медицинската мисия в Бразилия. Организаторите изпращат спешни заявки за доставки на чаршафи за болницата и училището, които строят. Госпожа Фиск ни каза за това.
Тя говореше строго официално, почти студено, но чаршафите и кърпите, които Хети успя да забележи, не бяха от окъсаните дрипи, които обикновено съставяха такива дарения. Някои от нещата бяха чисто нови.
Тази щедрост я изпълни със смелост.
— Всичко ли ще изпратите в мисията? — попита тя и посочи към камарата, която Бети сръчно сгъваше. — Познавам едно семейство тук, което също има нужда от помощ.
Тя им разказа за посещението си при семейство Райнър тази сутрин. Госпожа Фиск цъкаше с език през цялото време, докато Бети подсмърчаше нещастно в ъгъла. Госпожа Скогинс беше по-твърда. Когато чу как Самюъл се опитвал да разчете рецептите на баба си, тя премигна и очите й внезапно някак странно хлътнаха, но това беше всичко.
— Хмм — каза тя, когато Хети свърши разказа си. — Абсолютно неприемливи условия. Не бих посмяла да опитам ястие, приготвено от осемгодишно момче.
Тя се намръщи към кашоните, след това към камарите чаршафи, които все още стояха върху леглото и очакваха да бъдат прегледани.
— Бети, твоето семейство е достатъчно голямо, за да знаеш от какво може да има нужда семейство Райнър. Сортирай им един кашон, ако обичаш. Но преди това — каза тя с величественото държане на човек, който обявява кралски указ — ще пием чай.
Чаят им беше сервиран в малка, слънчева стая в задната част на къщата. Това беше първата стая, която изглеждаше, сякаш се използва редовно.
Най-забележимото нещо в стаята беше поставената в рамка снимка, която се намираше върху една малка масичка в единия край на помещението. В къща, в която всяка свободна повърхност отдавна беше затрупана с модерна купчина скъпи джунджурийки, тази снимка стоеше съвсем сама на почетно място.
Дори от мястото си през половината стая Хети успя да различи на снимката много по-младата госпожа Скогинс, облечена в най-хубавите си дрехи. Ръката й беше сложена върху рамото на един мъж, който седеше изправен като бастун в тежък стол в средата на снимката. Едно момче на около четири години стоеше до стола на баща си, подпряло едната си ръка на крака на стола, кръстосало безгрижно единия си крак пред другия, сякаш приемаше твърдата опора на баща си за неоспорима даденост.
