като в продължение на толкова много часове никой не беше влизал в къщата, въздухът вътре беше застоял.
Справочниците, които той бе чел и върху които беше заспал преди два дни, все още го чакаха на бюрото му. Единият беше отворен и страницата беше намачкана на мястото, където бузата му се беше притискала към нея. Останалите стояха разхвърляни, със страници, маркирани с парчета хартия, които той беше откъснал от някаква тетрадка. Майкъл се втренчи в купчината натрупано медицинско познание, която сякаш му се подиграваше.
Някъде над главата си той долови стъпките на някаква птичка по покрива. Друга птичка изпърха в храстите под прозореца и едно клонче одраска стъклото, когато птичката отлетя.
Майкъл се напрегна, отметна глава и се вслуша в познатите шумове, които издаваха птиците, които продължаваха живота си, без да забелязват хората около себе си.
Гарванът, когото той беше чул пред болницата малко след разсъмване на същата сутрин, бе изглеждал също толкова безгрижен и тежките удари на крилете му бяха прозвучали съвсем отчетливо в стаята. Той си спомни как се беше спрял, за да се заслуша в тях. Един удар, два, три, след това нищо, освен лекото свистене на въздуха, което показваше преминаването на птицата; след това бе настъпила тишина.
Джейкъб Търнър бе вдигнал глава, за да проследи полета на гарвана. Слабата утринна светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, беше открила безжалостно изпитото му лице и хлътналите му очи. В продължение на няколко секунди той бе останал неподвижен; след това погледът му се беше свел към увитата в одеяла фигура, която лежеше на тясното легло.
— Не трябваше да идваме тук — бе казал той с толкова, слаб глас, че Майкъл едва бе успял да го чуе. — Лекарите ни казаха. Казаха ни, че е твърде късно.
Джейкъб беше обърнал отчаяния си поглед към него, сякаш го молеше за разбиране.
— Все пак ние решихме, че трябва да опитаме. Това беше последната ни възможност. Не трябваше да я изпускаме.
Майкъл бе кимнал. Майка му също се бе вкопчила в тази последна, отчаяна надежда за оцеляване, също като братята Търнър. Но тя поне беше починала между приятели.
Сякаш доловил мислите на Майкъл, Джейкъб бе отместил поглед към брат си.
— Не трябваше да идваме тук — бе повторил той. Той не бе продумал повече, дори и когато хората от погребалното бюро бяха дошли да приберат тялото на брат му. Най-накрая Майкъл бе успял да го накара да изпие едно приспивателно, след което бе останал да се увери, че Джейкъб ще бъде настанен в друга стая, този път само с едно легло.
След по-малко от половин час го бяха повикали при седемнадесетгодишно момиче, болно от туберкулоза, което току-що беше преживяло първия си кръвоизлив. Момичето беше сираче, работещо като домашна прислужница и вече нямаше да може да задържи работата си и трябваше да се надява само на милостта на хората, а единственият му дом беше препълненото болнично отделение, в което имаше още една дузина момичета като нея. А след нея Майкъл бе видял и петгодишното момче, наранено по време на катастрофа с каруца, чийто крак се бе наложило да ампутира с пълното съзнание какво щеше да означава това за момчето и за мъжа, в който то щеше да се превърне. А след това…
Едно мускулче на брадичката на Майкъл подскочи болезнено и го извади от мрачните му мисли. Той остави лекарската си чанта много бавно по средата на бюрото между пръснатите справочници, свали сакото си и го сгъна върху чантата.
Зад себе си Майкъл чу стъпките на Хети, която идваше към него. Тя се обърна и застана зад бюрото му, точно на мястото, на което той обикновено сядаше. В нея имаше нещо, което тревожеше Майкъл.
— Трябва да си поговорим, Майкъл.
Майкъл си пое дъх и издиша бавно.
— Не сега, Хети — каза той, като произнасяше внимателно всяка дума.
— Напротив, точно сега. — Тя замълча, задъвка едната страна на долната си устна и се загледа в него.
— Знам, че си изморен. Знам, че днес не ми обърна внимание не защото не си искал. Знам, че имаш пациенти, които се нуждаят от теб. Знам всичко това. Но то не е достатъчно, Майкъл. Изобщо не е достатъчно.
Той потръпна. Не е достатъчно. Не е достатъчно.
— Ти не си същият, Майкъл. Ти си студен. Ти си… ти си… — Тя разпери ръце, раздразнена от неспособността си да намери подходящата дума. — Имам чувството, че някак си се отдалечил от мен и аз… не знам как да те намеря отново.
Тя се приближи до него и сложи ръка върху неговата, молейки го безмълвно за обяснението, което той отказваше да й даде. Майкъл усещаше топлината на дланта й дори през ризата си, но тя не беше достатъчна да разтопи леда в него.
Очите му срещнаха погледа й.
— Утре — каза той най-накрая и махна ръката й от своята. — Моля те, Хети. Ще говорим за това утре.
Тя стисна устни и присви очи, но не настоя повече, а само вдигна чантата си и напусна безмълвно стаята с вдигната глава.
Майкъл се заслуша в звука от стъпките й, докато тя минаваше през чакалнята и затваряше вратата след себе си. Второто и четвъртото стъпало на верандата изскърцаха под тежестта й. Майкъл чу лекото чукане на токовете й по павираната пътека, изскърцването на отварящата се врата.
И през цялото време той стоеше неподвижно и изпитваше ужасна болка.
Някога щеше да й каже всичко, но между тях имаше две години мълчание и сега той просто не знаеше как да започне. Страхуваше се, че ако веднъж започне да говори, думите ще се излеят като придошла пролетна река. Колко от провалите си като лекар щеше да си спомни, преди тя да бъде отнесена от потопа?
Още докато беше учил за лекар, го бяха предупредили за това.
— Ще имаш пациенти, които ще умират, момчето ми — бе казвал намръщено старият доктор Егертс. — Въпреки всичките ти усилия, те ще умират и единственото, което ще можеш да направиш, ще бъде да останеш с тях, докато не си отидат. Ще трябва да се научиш да приемаш това и да продължаваш да работиш.
Е, той беше продължил да работи, но не се беше научил да го приема. Всъщност, Майкъл не смяташе, че някога ще може да се научи на това.
Той сви устни отвратен от себе си. Джеймс Търнър беше мъртъв и единственото нещо, което той можеше да направи, бе да мисли, че се е провалил. Въпреки това обаче имаше нещо, което можеше да направи.
Отърси се от умората и влезе в малката спалня, която беше превърнал в лаборатория след смъртта на доктор Каткарт. Стаята беше тъмна и непроветрявана, но в мига, в който прекрачи прага й, Майкъл бе обзет от спокойствие.
Той дръпна евтините муселинови завеси, които закриваха прозорците, и се настани пред работната маса, на която се намираха микроскопът му, сандъчетата с лабораторни стъкла, които беше направил през изминалата година и половина и дебелите камари тетрадки, в които записваше напредъка на експериментите си, идеите си и историите на заболяванията на туберкулозните си пациенти.
Бяха изминали повече от двадесет години от деня, в който майка му беше починала от туберкулоза — „бялата чума“, която измъчваше човечеството му в продължение на векове. За това време медицинската наука беше определила причината за появата й и начина на предаването й, но не беше по-близо до откриването на лекарство за нея, отколкото бе била по времето, когато майка му се беше присъединила към хилядите отчаяни страдалци, които чакаха да се случи някакво чудо. Някои бяха открили своето чудо, докато други, като майка му, не бяха успели. Никой не знаеше защо.
Много хора се опитваха да намерят отговора. Полиците на Майкъл бяха пълни с хапчета, прахове и механични устройства, всичките безполезни, които бяха опитвани по едно или друго време. Той беше абониран за всички издавани медицински списания и справочници, които се занимаваха с проблемите на белодробните заболявания от всякакъв вид и по-специално с туберкулозата.
Лабораторията му беше груба, а усилията му — ограничени от малкото време, през което можеше да се
