— Ще ти бъда много благодарен, ако оставиш пакетите ми при Фиск, където им е мястото.
Не думите, а гласът накараха Хети да се обърне рязко.
— Майкъл! Къде…?
— Наистина, Хети. Имам твърде много работа, за да си губя времето да обикалям града в търсене на нещо толкова важно колкото е това лекарство.
Изненадана от ледения му глас, Хети едва успя да си поеме дъх. Тя присви очи към него, но слънцето се намираше точно зад него и той приличаше на зловещ силует с широки рамене, облян в ослепителна светлина.
Това й се стори нереално. Този студен и ядосан мъж не беше мъжът, когото тя познаваше.
— Майкъл? — попита тя с недоверие.
— Че кой друг може да те гони из целия град, опитвайки се да си вземе пакетчето с лекарството? — В думите му имаше язвителност, от която Хети потръпна. Той протегна ръка с дланта нагоре.
Хети скочи ядосана на крака. Тя се опита да направи една крачка към него, но заби коляното си в ръба на пейката от ковано желязо, която ги разделяше.
Тя изстена от болка и се дръпна назад, като се опитваше да спре сълзите, предизвикани от острата болка в коляното й. Болката превърна раздразнението й в гняв.
— И просто си искаш пакетчето, така ли? Без извинение? Без обяснение? Без благодарности?
Той се намръщи. Тя никога не беше виждала такова мрачно и зловещо изражение на лицето му.
— Не мога да чакам повече, Хети. В пакета има едни хапчета, които ми трябват и които са последните от запасите на господин Фиск, преди той да получи нова стока. Нямам време да тичам от една аптека до друга, за да проверя дали някой друг не разполага с това лекарство. — Той отново протегна ръка като крал, който си иска дължимото.
Въпреки топлината Хети потръпна. Това не беше онзи Майкъл, когото тя познаваше. Това беше невъзможно.
Той имаше спешен случай. Това беше единственото обяснение. Разбира се! Колко глупаво от нейна страна, че не беше се сетила за това веднага!
Тя вдигна чантата си и започна да рови из нея, търсейки малкото пакетче, което бе взела от господин Фиск.
Майкъл го пое от ръката й, благодари й отсечено, обърна се и тръгна обратно.
— Майкъл! Чакай! — Очевидното отчаяние в гласа й не се харесваше на Хети, но умолителните й думи излязоха сами от устата й, когато той се обърна с лице към нея. — Кога ще се освободиш? Къде ще се срещнем? Ще те видя ли…?
— Не знам, Хети — каза той. Думите му бяха като ледени висулки — остри и студени. — Има неща, които трябва да… — Той спря и си пое дълбоко и измъчено дъх. — Не знам — повтори той най-накрая. След това се обърна и си тръгна с мрачната, изправена походка на палач, тръгнал към бесилката.
Онемяла от изненада, Хети го гледаше, докато той не изчезна в морето от хора. Тя остана неподвижно още малко, втренчена в мястото, на което беше изчезнал Майкъл, притиснала чантата си, сякаш тя щеше да я защити от безпокойството, което я обземаше.
Всички емоции, с които се беше опитвала да се пребори през последните няколко часа, се върнаха с пълна сила — гняв, несигурност, съмнение — по-силни и по-натрапчиви от всякога.
Тя заби нервно пръсти в плата на чантата си, започна да усуква и дърпа сложните възли и да се опитва да се хване за нещата, които бяха събрани от вътрешната страна на хастара от тафта, въпреки че те неизменно се изплъзваха от пръстите й.
Също като Майкъл.
Хети тръшна чантата върху седалката на пейката. За миг тя остана да стои, гледайки гневно чантата си; след това се завъртя и седна на пейката, приведе рамене, кръстоса ръце под гърдите си и се втренчи гневно в храстите от другата страна на тротоара.
За кого се мислеше доктор Майкъл Райан? Тя беше прекосила половин континент, за да стигне дотук! Беше изоставила всичко и всички, които беше познавала само за да бъде с него. И за какво? За да бъде избягвана, пренебрегвана, обиждана и да се държат с нея, сякаш беше някакво лошо, полуумно дете?
Тя реши, че ще наеме двуколка и кон от най-близката конюшня, за да вземе кашона с чаршафи от госпожа Скогинс и да го занесе до малкия лагер на семейство Райнър край реката. Вероятно можеше да свърши една дузина неща за тях. За разлика от някои нейни познати, семейство Райнър дори може би щяха да оценят усилията й да им помогне.
А когато се върнеше в града, щеше да чака Майкъл на верандата му, докато той не се прибереше — цял следобед, ако трябваше, — за да му поиска обяснение.
И нямаше, наистина нямаше, да се тревожи от това, че Майкъл я избягва.
Майкъл остави коня и двуколката в конюшнята и измина пеша двете пресечки до дома си. Лекарската му чанта от черна кожа сякаш тежеше с пет килограма повече от обикновено. Той се чувстваше замръзнал и вцепенен, но беше твърде изтощен, за да мисли за това.
Двете пресечки му се сториха огромно разстояние.
На три къщи преди своята той спря внезапно.
Хети седеше на най-горното стъпало на верандата му с вдигната глава, изправен гръб и стиснати плътно един до друг крака. Голямата чанта, която бе носила по-рано, се намираше в скута й. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху коленете й, сякаш за молитва, и тя изглеждаше толкова спокойна и изпълнена с достойнство, като че ли чакаше групата на дамите от църквата да започне седмичната си среща.
Сърцето на Майкъл се сви. Хети беше най-веселият човек, когото той познаваше, но когато една жена започнеше да се държи официално и с достойнство, всеки умен мъж бягаше да потърси прикритие. Единственият проблем беше, че той нямаше достатъчно сили да й се измъкне точно сега, камо ли пък да й избяга.
Вратата изскърца, когато Майкъл я отвори неохотно, след което се затвори с трясък зад него. Хети го наблюдаваше, без да помръдне; лицето й беше безизразно като на статуя.
Той спря на няколко крачки от стъпалата и сложи уморено чантата си на земята.
— Не знам какво имаш да ми казваш, Хети, но ще трябва да почакаш.
Очите й се разшириха гневно, а брадичката й се повдигна. Тя скочи на крака, без да изпуска чантата си.
— Трябва да почакам ли? Откакто дойдох тук, не правя нищо друго, освен да чакам!
За миг у Майкъл пламна гняв, но бързо угасна. Той беше твърде изморен, за да може да се ядоса, твърде изморен, за да чувства нещо друго, освен леда, който го разяждаше болезнено отвътре като признание за провала му.
Умореният му поглед се плъзна по лицето на Хети надолу към шията, гърдите, кръста, по цялата дължина на краката до мястото, на което върховете на обувките й се подаваха под роклята й.
Замаяният му от изтощение мозък произведе някаква замъглена картина на това как той се отпуска на старото стъпало до годеницата си. Искаше му се да се хвърли в прегръдките й, да положи глава на гърдите й и да остави топлината й да го заобиколи и да пропъди ледената празнота вътре в него. Искаше му се да заплаче и да почувства нежното й докосване, докато тя избърсва сълзите му. Искаше му се да заспи, докато тя лежеше до него, готова да прогони мрачните сънища, които толкова често се криеха в тъмнината, готови да се нахвърлят върху него във всеки един миг.
Той не се помръдна.
Хети също остана неподвижна. Тя просто стоеше на стъпалото и го гледаше в очакване да отговори на предизвикателството й. Вместо това той се наведе, вдигна лекарската си чанта, изкачи бавно стълбите и застана до нея. За миг Майкъл се поколеба, защото му се прииска да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на погледа му с объркано повдигане на веждите.
— Майкъл? — Колкото и да беше уморен, той долови въпроса в тона й.
Майкъл се намръщи, отвори уста, за да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи, с които да й обясни. Думите бяха там, скрити зад ледената стена, която го държеше в прегръдките си, но той не можеше да ги извади оттам. Поклати глава и мина покрай Хети.
Ключалката се завъртя със скърцане. Той бутна вратата и влезе в къщата, без да поглежда назад. След
