който не познаваше и трябваше да опознае, а и денят беше прекрасен за разходка.
Центърът на града гъмжеше от хора. Хети спря на гарата, за да уреди куфарите й да бъдат закарани в дома на Майкъл. Когато приключи с това, тя тръгна да обикаля магазините и дискретно да наднича през прозорците на канцелариите, изследвайки възможностите. Тя бързо успя да намери аптеката на господин Фиск — сграда, която вдъхваше усещане за стабилност и просперитет и пред която гордо се мъдреше една съвременна машина за сода.
Господин Фиск подаде плешивата си глава откъм канцеларията на гърба на сградата и направи малка гримаса, която накара веждите му да се огънат.
— Идвам веднага, ма’ам — извика той и се скри обратно в светилището си, преди тя да успее да му отвърне нещо.
Докато го чакаше, Хети оглеждаше полиците, които бяха добре заредени и внимателно почистени. Няколко от изложените продукти имаха непознати имена, а други, с които тя беше свикнала, изобщо не бяха изложени, но приятелите й, които я бяха предупреждавали за живота в дивия и непокорен запад, бяха сбъркали. Колорадо Спрингс може и да беше по-малък от Бостън, но беше също толкова модерен град.
— Съжалявам, ма’ам. Момчето излезе да занесе няколко поръчки и… я виж ти! Госпожица Малоун, ако не греша? — Господин Фиск я погледна над рамката на очилата си. След това плъзна очилата нагоре по носа си и я погледна през стъклата. Изражението му не показваше дали тази промяна в перспективата е имала някакъв резултат. — Доктор Райан все пак ви е взел от гарата, нали?
— Оправихме се, господин Фиск, благодаря — отвърна Хети, като внимателно заобиколи истината. — Но тази сутрин той е зает и аз разучавам града, ако мога да се изразя така.
— Този човек е винаги зает. — Господин Фиск не приличаше на човек, който смята, че да бъдеш постоянно зает, е хубаво. — Има пациенти из целия град. Дава консултации в Глокнър. За туберкулозни, нали знаете. Изглежда, че има добри резултати, въпреки че не проявява желание да опитва нови идеи. — Последното очевидно беше голям недостатък според господин Фиск.
Хети кимна.
— Да, той наистина има повече работа, отколкото е по силите му. — Тя възнамеряваше да приема всички комплименти за Майкъл и да не обръща внимание на останалото.
— Ще бъда много учуден, ако той печели от всичките усилия, които полага. Никога не съм познавал лекар, който проявява толкова голямо желание да приема пациенти, независимо дали могат да му платят или не. Е, разбира се, няма истински лекар, който да няма няколко пациента, които не могат да си плащат, но доктор Райан… — Кльощавият аптекар наклони глава встрани и цъкна неодобрително с език като недоволна стара кокошка.
— Повечето лекари не се занимават с медицина заради парите, господин Фиск — каза с леко раздразнение Хети.
— Вярно, абсолютно вярно. Но доктор Райан успява да не печели повече от останалите. — Той се втренчи в нея, сякаш я предизвикваше да обори изявлението му. — Никой лекар не може да практикува професията си, ако е разорен, не мислите ли?
— Не бих могла да знам това, господин Фиск. Съмнявам се, че такъв проблем ще изникне някога.
— Да. Е… — каза недоверчиво аптекарят, който не искаше да се откаже толкова лесно от размишленията си върху характера на Майкъл. — През половината време него не можете да го намерите. Появи се тук още когато отворих тази сутрин. Поръча да му смеси едни лекарства и изхвърча навън. Мислите ли, че момчето, което разнася поръчките, е успяло да го намери след това? — Той изсумтя. — Дори кабинетът му е заключен. Момчето върна поръчката. Изгуби ми цял час тази сутрин, а днес имаме много работа.
— Ако искате, може аз да му занеса лекарствата — предложи хладно Хети. — Сигурно ще се видя скоро с доктор Райан.
Господин Фиск я огледа внимателно, след което бръкна под тезгяха и извади малко пакетче, увито в хартия и вързано с канап.
— Предполагам, че няма да има проблем. Не обичам да давам лекарства на всеки срещнат просто така, но при дадените обстоятелства…
Хети протегна ръка, за да поеме пакетчето, но отдръпна ръка, тъй като се сети за думите на аптекаря относно финансовото състояние на Майкъл.
— Колко струва? Мога да го платя, ако желаете.
Господин Фиск махна с ръка пред носа си.
— Записал съм го на сметката на доктор Райан.
Внезапно Хети се сети как във влака госпожа Фиск беше раздавала храната си на трите гладни момчета, чиято майка трябваше да се грижи за новороденото си бебе. Семейство Фиск може и да приличаха на скъперници, но и двамата, изглежда, имаха добри сърца.
— Много пари ли изкарвате от сметката на доктор Райан, господин Фиск? — попита Хети, като гледаше плешивия аптекар право в очите.
— Понякога, госпожице Малоун — отвърна честно той. — Понякога.
Хети се усмихна; след това усмивката й стана по-широка.
— Случайно да имате хапчета от пчелинок, господин Фиск? Бих искала една торбичка, моля. Не, нека да бъдат две. И ще си платя за тях. — Поне този път. Следващия път Майкъл щеше да си плати. Тя смяташе лично да се погрижи за това.
Когато Хети излезе от аптеката, походката й беше по-лека и по-весела, отколкото когато бе влязла вътре.
С напредването на деня горещината се увеличи, а и Хети се поизмори от обикалянето. Разходката й не се беше оказала чак толкова забавна, колкото беше предполагала, че ще бъде. Но тя беше очаквала Майкъл да бъде с нея и да я развежда.
Хети се намръщи, докато гледаше струпаните на витрината на един железничарски магазин кухненски пособия и инструменти. Защо Майкъл не бе прекарал поне тези първи дни с нея? Толкова трудно ли беше наистина да помоли някой друг лекар да се погрижи за пациентите му за един-два дни?
Вратата на следващия магазин беше отворена и Хети дочу грохота на печатна преса.
Мисълта за печатница и хартия увеличи раздразнението й. Майкъл трябваше да й остави поне една бележка тази сутрин! Това едва ли беше толкова много за него. Само няколко реда, в които да й каже кога да го очаква или кога да се срещнат. Или пък да й изпрати покана за обяд. Това щеше да бъде още по- хубаво. Може в някой от по-добрите хотели в града. Само двамата, без да им се налага да гледат наредените от двете страни на дългата маса наематели на госпожа Спенсър.
Мисълта за обяд накара стомаха на Хети да се свие. Тъй като госпожа Спенсър сервираше само закуска и вечеря, Хети си купи бисквити и малко сирене, нарязано на тънки резенчета, занесе ги до парка, който заемаше цяла пресечка в центъра на града и седна на една пейка под висок бор. Въпреки че вече беше декември, слънцето грееше силно.
Докато се хранеше, тя наблюдаваше несекващия поток от хора, файтони и каруци по улиците около нея и се опитваше да не обръща внимание на нарастващото си раздразнение от факта, че Майкъл не само че го нямаше, но и тя нямаше ни най-малка представа къде можеше да се намира той или кога ще може да го види.
Едно слабо гласче в дъното на съзнанието й казваше, че това, което изпитва, не е раздразнение, а съмнение. Или може би дори малко страх. Но това беше абсурдно. Хети не вярваше във вслушването в слабите, гадни гласчета. Те имаха лошия навик да й казват неща, които тя не желаеше да слуша.
Отсъствието му нямаше нищо общо с вчерашното им скарване, а студенината, която той проявяваше към пациентите, си нямаше нищо общо с отношението му към нея. Абсолютно нищо. Майкъл я обичаше също толкова, колкото го обичаше и тя. Ако всеки от тях се беше променил малко през изминалите две години, то това беше нещо, което трябваше да се очаква, нали така?
Той беше зает. Това беше всичко. Твърде зает с работата си, за да осъзнае колко уязвима се чувстваше тя сега, и твърде отдаден на пациентите си, за да си помисли да ги изостави дори за миг.
Всичко беше толкова просто. Абсолютно обяснимо, наистина.
Хети схруска една бисквитка толкова силно, сякаш тя се беше опитала да й отвърне. Бисквитката се пръсна и малки парченца от нея се посипаха по жакета и в скута на Хети.
