Любимият съпруг и обожаваният син, починали отдавна от туберкулоза и оставили само тази снимка след себе си.
Сърцето на Хети се сви. Тя нямаше как да не забележи, че госпожа Скогинс, въпреки външното си спокойствие, поглеждаше от време на време към снимката, докато наливаше чай и подаваше чинията със сладкиши на останалите. Снимката беше като някакъв талисман, който подхранваше спомените, които избледняваха с всяка изминала година.
— Бети се учи — каза госпожа Фиск и прекъсна размишленията на Хети. Госпожа Фиск отхапа от сладкиша. — Много са добри, Летиция — добави тя, докато дъвчеше. Двойната й гуша се движеше с усилие. — Наистина са много добри.
Госпожа Скогинс остави чашата си от китайски порцелан в чинийката й и кимна.
— Вчера сутринта тя дори се качи бавно по стълбите. Това почти ми дава надежда, че тя ще успее да овладее енергията си.
— Ще се справи — измърмори госпожа Фиск с пълна уста. Очите й се кръстосаха леко, докато се опитваше да махне една коричка, която се беше залепила за върха на носа й.
— Надявам се. Ще трябва да придобие някакви умения. Дванадесет деца, госпожице Малоун! — добави Летиция Скогинс, като се обърна към Хети. — Можете ли да си го представите? В семейството на Бети има дванадесет деца, все по-малки от нея и баща, който не може да помогне на самия себе си, камо ли на семейството си.
Самата мисъл за това й се струваше твърде невероятна.
— Дванадесет!
— Предполагам, че я обучавате за прислужница? — попита Хети.
— За прислужница? Опазил ме господ. Не, аз я използвам за прислужница, но я обучавам за счетоводителка.
Хети повдигна вежди.
— За счетоводителка?
— Разбира се. — Гласът на госпожа Скогинс стана определено леден. — Аз бях счетоводителка на съпруга си в продължение на много години. — Докато говореше, тя отново погледна към снимката.
— Това е най-подходящата професия за момиче като Бети — каза госпожа Фиск и подаде чашата си за още чай, за да отвлече вниманието на госпожа Скогинс от грешката на Хети. — Ние се чудехме какво да направим, за да й помогнем, когато Летиция предложи счетоводството. Три бучки захар, Летиция. Благодаря. И още малко сметана. Бети се оправя много добре с аритметиката — добави тя за информация на Хети, — но с нейното семейство и нуждата да се грижи за братята и сестрите си никога нямаше да се научи на добри обноски. А независимо колко е умно, едно момиче няма никакъв шанс да си намери добра работа, ако не знае как да се държи.
— Разбира се. Аз не исках… — Хети прекъсна опита си да се извини, защото Бети влезе в стаята.
— Извинете, госпожо Скогинс — каза момичето, — но някой си господин Мерсен ви търси по телефона, ма’ам. Казва, че иска да говори с вас.
— Адвокатът ми. — Госпожа Скогинс се изправи. — Той трябваше да уреди някои мои дела, докато ме нямаше. Вярвам, че ще ме извините. Понякога е толкова трудно да се получи добра връзка оттук с Денвър, а дори и тогава човек трябва да крещи като дивак.
Хети остави чашата си и стана от мястото си.
— Трябва да тръгвам. Много благодаря за чая. И за нещата за семейство Райнър. Много мило беше от ваша страна. Ще се опитам да дойда да ги взема утре, ако ви е удобно.
— Най-добре ще бъде и аз да си тръгвам — каза госпожа Фиск и се надигна с усилие. — След толкова дълго отсъствие нямаше да дойда, но госпожа Гроув каза, че се тревожела за дарението за мисията. — Тя прибра две парчета от сладкиша в чантата си и излезе от стаята след Хети.
Едва когато вратата се затвори зад тях, тя каза:
— Не се притеснявайте за това, че я разстроихте. Тя така и не успя да преживее загубата на съпруга и сина си.
— Наистина не исках да я обидя. — Хети се поколеба дали трябваше да каже още нещо. — Видях снимката — призна си тя най-накрая.
Госпожа Фиск кимна с очевидна загриженост.
— Летиция Скогинс никога няма да си признае това, но в тази къща тя се чувства самотна. За нея е добре, че Бети е там, дори ако понякога момичето я ядосва.
Хети си спомни за хладната, подредена елегантност в къщата и за малкото момче от снимката, облегнало се толкова уверено на коляното на баща си, и мисълта за това я накара да потръпне.
— Е, няма смисъл да мислите за това — каза госпожа Фиск. — Животът продължава. Трябва да се опитаме да се справим колкото можем по-добре.
С тези думи тя се отдалечи надолу по улицата, оставяйки Хети да я последва.
Глава седма
Когато Хети се върна в пансиона, видя, че вратата зее широка отворена, а в коридора цари абсолютно объркване. Някакви нови наематели се настаняваха в предната спалня и госпожа Спенсър се мотаеше наоколо като раздразнена кокошка, сменяше чаршафи, отваряше прозорци и обясняваше на новите наематели — семейство на средна възраст, които седяха нервно един до друг на един диван в дневната — правилата в пансиона.
Изглежда, че Майкъл беше уредил братята Търнър да бъдат преместени от пансиона в болница, където за тях щяха да се грижат по-добре — трудна задача, тъй като болниците не искаха да приемат туберкулозни, които можеха да умрат всеки момент. От възклицанията и коментарите на госпожа Спенсър ставаше ясно, че тя се разкъсва между радостта, че братята ги няма, и раздразнението от внезапното им напускане.
Когато Хети я спря в коридора, за да попита дали Майкъл не е оставил съобщение за нея, госпожа Спенсър, наполовина скрита зад купчината чаршафи в ръцете си, само поклати глава и се отдалечи забързано.
— Извинете, ма’ам. — Прислужницата мина покрай Хети, хванала механична чистачка за килим в едната си ръка и метла и лопата в другата. Преди Хети да успее да я попита дали Майкъл беше оставил съобщение, тя се втурна в спалнята и затвори вратата зад себе си.
Раздразнена, Хети се оттегли в спалнята си, за да се измие и преоблече за вечеря. Тя нямаше нищо против вниманието, което Майкъл отделяше на братята Търнър, но не смяташе, че е твърде неразумно да очаква от него да й остави съобщение, пък било то дори и малка бележка, с която да й каже, че ще дойде да обядва с нея.
В края на краищата, това се оказа без значение. Майкъл не се появи на време за вечерята.
Докато се хранеше, Хети не сваляше очи от чинията си и се опитваше да не забелязва любопитните погледи, които й хвърляха останалите наематели. Когато след вечерята те се събраха в дневната, за да си поговорят, Хети се извини и се върна в стаята си.
Тя чете малко, след което си легна рано, като се чудеше какво го беше задържало тази вечер. Измина дълго време преди тя да успее да заспи.
Майкъл не дойде за закуска. Дотогава всички съмнения и несигурността от предишния ден вече бяха изчезнали и бяха заменени с раздразнение.
Когато малко след девет часа Хети стигна до входната врата на къщата със странния цвят, тя откри, че вратата е заключена, а щорите на прозорците са спуснати.
Хети се втренчи ядосано във вратата, опитвайки се да реши какво да направи сега. Ако Майкъл си мислеше, че да я избягва беше начинът да я накара да му се извини, трябваше да си помисли отново.
Тя не можеше да попита съседите къде е отишъл той. Това нямаше да се хареса на Майкъл, а и съседите без съмнение щяха да започнат да се питат защо, току-що пристигналата годеница на доктор Райан е била принудена да се обърне към тях за информация. На нея не й се искаше да седи в потискащо елегантната дневна на госпожа Спенсър и да го чака да се появи, а нямаше никаква представа откъде можеше да започне да го търси.
От друга страна, имаше много неща, с които можеше да си запълни времето. Това беше един нов град,
