бране на цветя месец. Веднъж двамата бяха ходили на цирк и тя се беше влюбила в слоновете, тигрите и дамите акробатки, но в града нямаше цирк. Тя обичаше дългите разходки, лимонадата, шоколада и…
— Знам! — възкликна облекчено Майкъл. — Можем да се срещнем в аптеката на Фиск за една шоколадова, сода. Какво мислиш за това? А след това можем да отидем да си вземем разрешението за брак. Заедно.
За първи път той, изглежда, беше казал каквото трябваше. Лицето на Хети се озари като дете на Четвърти юли.
— О, да!
— И нямаш нищо против да почакаш?
Тя се поколеба, след това поклати глава и отново прие сериозно изражение.
— Пациентите ти имат нужда от теб, Майкъл. Разбирам това. Само че…
— Само че? — подкани я той, когато мълчанието й стана твърде дълго.
Погледът на Хети се втренчи в неговия над масата.
— Само че аз също имам нужда от теб, Майкъл Райан — каза тихо тя. — Никога не забравяй това.
Преди той да успее да й отговори, тя скръсти ръце и изправи рамене.
— Трябва да се погрижиш за пациентите си, а аз трябва да измия съдовете — каза тя. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, преди да излезеш?
Майкъл се поколеба. Не му се искаше да я въвлича в трудния си живот, но тя сама беше предложила помощта си. Нещо просто тогава; достатъчно, за да послужи за извинение, че я беше пренебрегнал, но не твърде голямо. Нещо разумно.
— Имаш ли нещо против да занесеш едни хапчета за господин Майзнер? Забравих да кажа на госпожа Скот да ги вземе, а вчера не ми остана време да отида да ги занеса сам.
Хети се усмихна, очевидно доволна от малката задача.
— С удоволствие. Той ми харесва. Мисля, че е един прекрасен старец.
— Но няма да му слагаш уиски в кафето! Ясно ли е?
За миг Майкъл си помисли, че тя ще започне да спори с него. След това в очите на Хети се появи насмешка и устните й се извиха, докато тя се опитваше да потисне палавата усмивка, която напираше на тях.
— О, я върви да се срешеш косата и да оправиш вратовръзката си. — Докато се обръщаше към мивката, Хети му хвърли един последен поглед през рамо. — И когато свършиш, искам огледалото. Щом ще ходя на посещение при джентълмен, трябва да изглеждам възможно най-добре.
Майкъл беше на половината път до банята, когато осъзна значението на забележката й.
— Хей! Аз също съм джентълмен!
— Ха! — каза Хети и пусна водата в мивката. — Ти така си мислиш!
Вниманието й беше отвлечено от размяната на реплики и тя неволно разви крана твърде много. Водата се плисна в мивката, отскочи от плоското й дъно и заля престилката й. Хети подскочи и веднага затвори крана, но вече беше твърде късно. Тя се обърна, за да погледне ядосано Майкъл, раздвоена между яда и смеха.
— Виж какво ме накара да направя!
Знаейки, че по-умният винаги отстъпва, Майкъл се оттегли, без да й отговори.
Телефонът, който доктор Каткарт си беше поставил, беше един от по-старите модели. Въпреки че вратата между коридора и кухнята беше затворена, Хети чуваше металическото стържене, докато Майкъл въртеше ръчката. Доброто възпитание й забраняваше да подслушва, но за да не чува какво говори Майкъл сигурно трябваше да излезе от къщата.
— Номер 41, моля… А, здравейте, госпожо Джеферс. Сменили сте си работното време, така ли? Аха… разбирам. Опитахте ли сиропа, който ви препоръчах? О, наистина ли? Съжалявам да го чуя… казах, че съжалявам да го чуя… Да, да, тя пристигна… Не, не сме избрали датата… Да, ще ви кажа, когато я изберем… Номер 41… Да, след това имам още няколко разговора.
Хети чу някакво мрачно мърморене отвъд вратата и се ухили. Майка й бе отказала да си сложи телефон вкъщи. Хети нямаше нищо против. Според нея телефонът беше едно шумно изобретение, в което нямаше никакво достойнство, но тя предполагаше, че има смисъл в това Майкъл да има телефон. Като се имаше предвид страстта му към науката, ако доктор Каткарт не го беше изпреварил, той сигурно сам щеше да си инсталира телефон.
Телефонът обаче не тревожеше Хети толкова, колкото малката лаборатория, която беше открила, докато Майкъл все още спеше.
Тъмната малка стаичка с работната маса с мраморен плот, която минаваше от единия до другия край на стаята и полиците от пода до тавана, натежали от химикали, стъкленици и странни уреди, чието предназначение Хети не знаеше, я тревожеха силно. Тя имаше голям проблем с това, че спалнята, която някой ден щеше да споделя с Майкъл, се намираше точно до стая, пълна с бог знае колко опасни неща — особено след като той щеше да извършва шумни експерименти като онзи, който беше оставил горчивия мирис във въздуха, — но щеше да се занимае с този въпрос, когато му дойдеше времето.
Не, онова, което наистина тревожеше Хети, бяха подвързаните тетрадки, които тя беше прелистила набързо, всяка от тях изписана от първата до последната страница с почерка на Майкъл. Повечето бележки бяха невъзможни за разчитане — научни формули и безкрайни медицински термини, които не я интересуваха; от малкото, което успя да разчете обаче, й стана ясно, че Майкъл се опитваше да намери лекарство за туберкулозата.
Всяка бележка беше датирана внимателно. Понякога беше отбелязан и часът. Докато Хети прелистваше тетрадките, тя разбра, че през последните осемнадесет месеца Майкъл беше посветил на изследванията цялото си свободно време. Той беше намерил сили да работи в лабораторията си дори миналата вечер, въпреки че беше отказал да разговаря с нея.
Ако през последните два дни Хети беше намерила посвещаването на Майкъл на работата му за дразнещо, то как щеше да се справи с това?
Тя беше обмислила дали да не заговори за това тази сутрин, но бе решила, че трябва да изчака. Когато се оженеха, щяха да имат възможност да си изяснят този проблем. Той се беше потопил толкова в работата си единствено защото тя не бе била с него през цялото това време.
— Доктор Стивънс, радвам се, че успях да ви намеря! За онази операция, която бях уговорил… Момчето взема морфин, разбира се, но аз се тревожа… Бърз пулс, слабо дишане, какво очаквате…
Докато слушаше разговора от другата страна на вратата, Хети си помисли, че Майкъл се бе посветил на медицината, за да служи на останалите. Да спасява човешки живот. Едва ли имаше по-благородно призвание от това.
Хети се сети за Самюъл Райнър и баща му, които с такова нетърпение желаеха да се доверят на Майкъл, ако той им позволеше. Тя се сети за господин Фиск, който се тревожеше, че Майкъл приема твърде много пациенти, които не могат да си платят, и за господин Майзнер, който наливаше по няколко капки уиски в кафето си заради ревматизма си и поучаваше Майкъл за смъртта.
Тя се сети за Майкъл такъв, какъвто го беше намерила по-рано — прострян върху леглото си като малко момче. Само че той не беше момче. Вече не.
Хети бе коленичила до леглото му и й се бе приискало да прокара ръка по лицето му и да погали бръчките, които напрежението беше изрязало по челото му и в ъгълчетата на устните му. Тя бе изпитала копнеж да докосне сребърните косъмчета на слепоочието му, които бяха толкова фини, че почти не ги беше видяла през черната гъста коса. Беше се страхувала, че може да го събуди, и въпреки това й се бе искало да легне до него на тясното легло и да го прегръща, докато не се отпусне от топлината на тялото й.
Хети не знаеше колко време беше стояла така, клекнала до леглото на Майкъл, и го бе наблюдавала как спи, докато гневът й бавно я бе напускал. Ако той не се беше размърдал в съня си и не се беше отдръпнал от нея, за да зарови лице във възглавницата си, тя може би все още щеше да бъде до леглото му.
Но той се беше размърдал и тя бе станала и тихо бе излязла от спалнята му, след което също така тихо се бе измъкнала от кухнята, за да купи необходимите за закуската продукти.
— Да, госпожо Джеферс… Благодаря… Да, ще го направя… Не, нямам повече обаждания… Благодаря!
