подсказваше по какъв начин да го махне от устата й.
— В центъра на града, когато си поиска пакетчето, без дори да ми кажеш „добър ден, Хети“, да ми благодариш или да ми дадеш някакво обяснение.
Когато беше раздразнена, Хети представляваше гледка, която бе в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Очите й блестяха като перли на слънчева светлина, а по извивката на бузите й се появяваше лека розовина. А и това ягодово сладко на устните й…
— А преди това дори не ми остави бележка на вратата си, за да ми кажеш къде си отишъл или кога ще се върнеш. И нито една дума на извинение за това, че не се появи за закуска.
Споменаването на пропуснатата закуска върна всички причини за отсъствието му в съзнанието му и те погълнаха удоволствието, което Майкъл изпитваше от момента и от Хети. Познатият студ обхвана вътрешностите му въпреки топлия ден и горещината на печката зад него.
Той не можеше да каже на Хети за Джеймс Търнър. Не и тук. Не точно сега. Не можеше да й каже за безполезните лекарства, които беше поръчал за Джейкъб Търнър, за седемнадесетгодишното туберкулозно момиче, за петгодишното момче с ампутирания крак, за…
Не можеше да каже на Хети за нито един от тях.
А и Майкъл не искаше да й казва. Хети беше едно нещо, а работата му — съвсем друго и през изминалите две години той бе живял само с яркия, блестящ спомен, който бе единственият му приятел, докато Майкъл се бе изправял срещу неумолимата реалност. По някакъв необясним за него начин двете неща се бяха отделили, след като бе напуснал Бостън. Все още не виждаше причина да не ги държи разделени. Майкъл искаше Хети да бъде защитена, да не бъде докосната от суровостта, с която толкова често му се налагаше да се бори. Тя заслужаваше това, особено след дългите месеци, които бе прекарала в грижи за умиращата си майка.
Сърцето на Майкъл се сви. Неговата Хети бе изтърпяла толкова много и беше дошла толкова далеч, а той не бе успял да й предложи никаква подкрепа през всичките й изпитания. Е, това щеше да се промени, и то веднага. Той й го дължеше. Това и много повече.
— Съжалявам, Хети — каза той и сложи ръка върху нейната, която лежеше на старата покривка на масата. — Аз… предполагам, че все още не съм осъзнал факта, че ти наистина си тук, а не отдалечена на половин континент разстояние. Дотолкова съм свикнал да живея така, че не знам как да го правя по друг начин. Но това не означава, че нямам желание да се науча. Или пък да се променя. Честно.
Пръстите му неволно се пъхнаха в дланта й. Върховете им почувстваха топлината на ръката й и меката, деликатна повърхност на кожата й.
Пръстите й се свиха автоматично около неговите. Тя премигна, пое си дълбоко дъх и издиша бавно.
— О, Майкъл, аз също съжалявам. Не са изминали и три дни, откакто дойдох тук, а вече се оплаквам и се опитвам да се скарам с теб.
— Имаш пълното право да се оплакваш, но не можеш да се скараш с мен, ако аз не искам да се карам с теб, нали? — Той я стисна още по-силно. — О, Хети, аз се изложих ужасно с посрещането ти в Колорадо Спрингс, но ще се реванширам за това. Кълна се.
Ъгълчетата на устните й затрепериха странно, докато тя се опитваше да преглътне сълзите, които заплашваха да я издадат.
— Така ще бъде по-добре за теб, Майкъл Райан.
Тя подсмръкна и отново премигна.
— Предполагам, че си забравил за разрешението за брак, нали?
Майкъл се вцепени. Той наистина беше забравил за това. Съвсем беше забравил. Преди да успее да си признае, Хети продължи:
— Няма нищо. Знам, че имаш други неща, които са по-важни. Но ми се иска…
— Иска ти се…? — подкани я Майкъл, когато тя се спря.
— Иска ми се да ме оставиш да ти помогна, Майкъл. Мога да ти помогна. Можеш да ми се довериш. Аз…
Тя нямаше възможност да довърши изречението си. Той скочи от стола си и мина край масата за отрицателно време.
Миг по-късно тя се озова в прегръдките му и беше единственото нещо, за което Майкъл можеше да мисли.
Хети се отдръпна първа, раздвоена между смеха и сълзите и бореща се да си поеме дъх.
— Олеле! — възкликна тя с разтреперан глас. След това го огледа и се разсмя.
— Какво? Да не би да се присмивате на начина, по който се целувам, госпожице Малоун?
— Не… на… ягодите. На… брадичката ти.
— Какво? — Внезапно той се сети. — Ти си виновна за това. Ти ме оцапа с тях. Ти се погрижи да ме изчистиш!
Хети послушно се надигна на пръсти и облиза петната от сладкото.
— Ах! — каза Майкъл след малко. — О…
Най-накрая Хети се отдръпна разтреперана и положи глава върху гърдите му. Майкъл изстена доволно.
— Когато се оженим, ще трябва да направиш много ягодово сладко, Хети — измърмори най-после той. — Много, ама наистина много.
— Не знам — отвърна доволно тя. — Още не сме опитвали сладкото от сливи, от къпини, от…
— Хети!
— Е, нали ти започна пръв!
Хети се измъкна от прегръдката му и Майкъл я пусна неохотно. Когато я прегръщаше и я целуваше, той едва сдържаше възбудата си. Скоро трябваше да се ожени за нея — много скоро, — защото в противен случай рискуваше да полудее от желание.
Тя се оттегли извън обсега на ръцете му и внимателно оправи престилката си, след което прибра няколкото измъкнали се от прическата й кичура коса. Когато най-сетне си върна приличния вид, Хети отново се обърна към годеника си.
— Жилетката ти е изкривена на една страна. — Тя посочи с пръст. — Вратовръзката ти също, а косата ти е разрошена.
— Ти си виновна — изръмжа Майкъл и се опита да оправи нещата.
На устните на Хети се появи палава усмивка.
— Аз се погрижих за сладкото на брадичката ти. Ти ще трябва да се справиш сам с останалото.
— Ах, ти…
Майкъл скочи към нея, но тя беше по-бърза и само за миг се озова от другата страна на масата и дръпна един стол, за да блокира пътя му.
Майкъл сграбчи стола, но Хети се оттегли зад ъгъла на масата, преди той да успее да я хване.
— Може би да те нахраня не беше чак толкова добра идея.
— Това ще те научи да не се месиш в работите ми.
— Ами пациентите ти?
Майкъл се спря със стон. Беше почти пладне, а той не се беше замислил нито веднъж за пациентите, които го очакваха.
— Има няколко посещения, които просто съм длъжен да направя, Хети. Съжалявам.
— Разбира се — отвърна тя, но на Майкъл му се стори, че за миг по лицето й премина тъмна сянка.
— Мисля, че мога да уредя някой да поеме част от останалите — добави набързо той. — Трябва да се обадя на няколко души…
Майкъл знаеше, че не трябва да дава такива обещания. Той не можеше да предвиди кога щяха да го повикат по спешност. Никой лекар не беше в състояние да предвиди това. Но той беше длъжен поне да опита.
— Ще свърша до три часа, Хети. Кълна се. След това можем… — Какво можеше да й предложи, с което да компенсира това, че през последните два дни я бе пренебрегвал и се бе държал зле с нея? Той дори не беше уверен какви развлечения има в града. Работата не му беше оставяла много време за безцелни разходки, свободни вечери или за всички останали неща, с които повечето хора си запълваха времето.
Какво щеше да се хареса на Хети? Тя обичаше цветята, но декември не беше най-подходящият за
